Повечето от нас осъзнават концепцията за чувствата и нуждите – за нашите потребности като основна движеща сила в живота и провокатор/причина за чувствата, които напират в нас.

И въпреки това, поведението, с което сме свикнали е следното – нещо се случва и ние реагираме – реактивно реагираме на случващото се.  В повечето случаи – веднага. Изграденият с години, още от малки, навик, е да реагираме веднага на нещо – ситуация, думи, човек – идващо отвън и вършещо или невършещо нещо, което ни засяга.

Това, което това прави е, че не оставя пространство.

Не оставя пространство, в което да осъзнаем мислите, чувствата и нуждите си. Да си дадем сметка за тях.

Това е да приложим на практика знанието за нашите чувства и потребности като пътеводни звезди и ориентир за това от какво имаме нужда, какво ни липсва и как е най-добре да постъпим.

Вместо да си дадем време да изследваме вътрешно какво точно се случва, ние сме се научили да реагираме – за части от секундата – в които няма как да сме си дали сметка какво точно се случва, мислим, чувстваме и от какво се нуждаем.

Ние просто действаме по изграден навик – реагираме. Обикновено – с обвинение навън – към другите. Понякога – с обвинение навътре -към себе си. С търсене на виновния.

Да практикуваме паузата.

Например – 90 секундна пауза.

В паузата се намира осъзнаването. Самонаблюдението, самопроверката и осъзнаването – какво си мислим – какви са нашите мисли, какво чувстваме, от какво имаме нужда.

Какво можем да направим за тези 90 секунди?

• да поемем дълбоко въздух
• да осъзнаем, че сме на път да влезем в реакция/реактивност и да се опитаме да устоим на този импулс да реагираме/действаме веднага
• да назовем какво наблюдаваме – какво се случва – възможно най-обективно и без интерпретации
• да осъзнаем мислите си по отношение на това, което се случва
• да усетим, идентифицираме, назовем и валидираме как се чувстваме
• да видим каква е потребността зад чувствата ни
• и какво би посрещнало нуждата ни най-добре в този момент/какво действие би било в полза на цялото в този момент

Всъщност без паузата ние дори нямаме избор. Реакцията е реактивна, автоматична, неосъзната, необмислена. Несъобразена. Без паузата ние сме лишени от избор – не избираме какво и как да реагираме – просто реагираме.

Паузата ни дава избора – възможността да огледаме ситуацията, да видим какво се случва с нас, да валидираме чувствата и потребностите и ДА ИЗБЕРЕМ най-добрия път към тяхното посрещане.

Внимание! 

Внимавайте за този малък капан – някои от нас се опитват да практикуват паузата – дори сме “учени” да я практикуваме – да си дадем малко време преди реакция – например – познатото “Преди да реагираш – брой до 10…”

С какво обаче сме научени да запълваме паузата?

Наблюдавала съм два варианта – всеки от които не много успешен за по-нататъшното разрешаване на ситуации и най-вече – за собственото ни самопознаване и яснота какво се случва с нас и от какво имаме нужда:

1. Вариант 1 – да се успокоят. Това като цяло не звучи зле, но как се случва обикновено – с един глас в главите ни, който ни казва – “Успокой се, успокой се…” и нищо повече. Този глас настоява за успокоение, за да не изразим гнева си, например, за да не избухнем, за да не изразим/покажем чувствата си. Но с просто “Успокой се!” ние не извършваме реално самонаблюдение, изследване, запитване вътре в себе си какво ни се случва, какво чувстваме, от какво се нуждаем, нито признаваме и валидираме чувствата си в момента. Да се успокоим с това да си казваме да се успокоим, когато сме много гневни или уплашени, рядко, ако не никога, е печеливша стратегия. Чувствата и нуждите имат нужда да бъдат валидирани – признати – и изразени. Ако се опитваме насилствено да се успокоим, без да направим това – ние само ги потискаме и проявяваме насилие спрямо себе си. И пропускаме една възможност да разберем какво се случва с нас и кои неща са ни ценни и важни.
2. Вариант 2 – да рационализират – да се опитат да си обяснят в главите си рационално ситуацията, да анализират и да си валидират правото – защо са прави, защо имат право да реагират. Този вариант

Паузата ни е от полза, ако я използваме, за да придобием повече яснота и осъзнаване за собственото си състояние. За ясно наблюдение-отразяване на това, какво се случва (стъпка 1 в ненасилствената комуникация -наблюдения). За ясно осъзнаване на мислите, чувствата и нуждите си.

• Много често самото описване на ситуацията като наблюдение – обективно и неутрално – изчистено от интерпретации и тълкувания и осъждания (голямото предизвикателство за всички ни) ни дава една нова картина на ситуацията – например вместо “Той/Тя се прави, че не ме забеляза” – наблюдение би било това – “Той/Тя излезе от стаята, без да ми каже “довиждане”.
• Много често самото осъзнаване на мислите (“В момента си мисля, че….) ни дава по-широката перспектива и осъзнаване, че това са мисли и не е задължително да е ИСТИНА или реалност. Правенето на тази разлика е от фундаментално значение – това, което мислим, не е задължително реалността и не е никак задължително да му вярваме. Не е нужно да вярваме на всичко, което мислим – достатъчно е да осъзнаваме, че това са само мисли.
• Много често си даваме сметка, че не самата ситуация, а автоматично последвалото й тълкуване/интерпретация от наша страна е онова, което поражда чувствата ни.
• Много често идентифирирането и валидирането на чувствата ни само по себе си води до едно олекване. Няма нужда да ги оправдаваме, защитаваме, да се опитваме да ги обясним. Достатъчно е само да ги установим. И да се отнесем към тях и тяхното изпитване от наша страна с нежност, емпатия, съчувствие, разбиране.
• Разбирането на нуждата/нуждите зад тях е трансформиращо за цялостното ни състояние. То внася много голяма яснота и лекота. Нуждата ни помага да видим, че моментната ситуация/човек/случка не е посрещнала тази наша потребност, която ние имаме по принцип и сме се вкопчили да бъде посрещната точно в този момент от точно този човек/ситуация/дейност. Това е просто нашата стратегия.
• Осъзнавайки нашата нужда, ние можем да помислим за други начини за нейното посрещане/удовлетворяване.
• И разбира се, давайки си сметка за всичко това, ние можем да го изкомуникираме и споделим именно по този начин и/или да помислим за това какво действие би посрещнало най-добре нашите нужди – и всичко това вече е ОТГОВОР, а не реакция на случващото се.

Да практикуваме паузата.