За Наблюдението (умението да видим онова, което се случва около нас без да добавяме своите собствени мисли, разсъждения, анализи, обяснения, тълкувания, интерпретации) като стъпка в ненасилствената комуникация, а и начин на живот и отношение към света и другите вече писах ето тук , но времето и опитът ми задълбочиха мнението ми за основополагащата важност на тази практика и подход към животад.

С времето все повече се убеждавам в основополагащата важност на наблюдение. (която, разбира се, не може да се случи без нулевата – осъзнатост, присъствие тук и сега)

Как само то, само по себе си, може да ни спести много неразбирателства и конфликти.

Защо е основополагаща и защо предхожда всичко останало?

Защо дори само тя може да ни извади от конфликти?

Защо отсъствието й ежедневно и ежеминутно ни вкарва в едни недоразумения и трудности?

Защото изключва нашите собствени тълкувания, интерпретации, обяснения на ситуации и действия на другите. А именно те са това, което ни вкарва в неразбирателства и конфликти. Именно те често са причината за силни чувства и насилствени действия. Онова, което сме си помислили.

Нашите мисли. Нашите вътрешни обяснения.

Защото, ако не сме в режим “наблюдение”, нашият ум е в традиционния си автоматичен режим.

Защото, когато не сме съзнателно с настройката за наблюдения, нашият ум върши онова, което по принцип винаги опитва да върши – да си обясни и да разбере.

Което като цяло е полезно и в същото време е именно това, което непрекъснато ни вкарва в недоразумения и конфликти.

 

Нашият ум е такъв – той по природа е създаден да се опитва да си обясни. Да предполага. Да анализира. Да си създава и измисля обяснения, истории, тълкувания, интерпретации. Заложено му е – това е негова функция.

Тя обаче ни изиграва много лоша шега.

Защото, що се отнася до другия, до другото човешко същество, ние не може да знаем със сигурност какво се случва с него. Не може да знаем. Можем само да предполагаме – всяка друга настройка и отношение, е знаем, е само проява на голяма нереалистична преценка, понякога самозабравеност. Ние не сме толкова велики, че да знаем всичко – макар че на ума точно това му се иска. Всичко неясно за него е проблем, несигурност, той е нужно да си го обясни. 

 

Нужно ни е смирение, за да си дадем сметка, че това, което си мислим, че е възможното обяснение, може (и най-вероятно е) много далече от истинското такова.

 

Нещо повече – нашите предположения се базират на какво?

На нашия личен опит. 

А той е какво?

Много ограничен.

Ние не можем да знаем какви са подбудите, мотивите, причините за действията на един или друг човек. 

Можем само да предположим.

 

Макар че в книгата си “Четирите споразумения”, Мигел Руис излага като едно от предположенията “Не предполагай” (“Не прави предположения”), аз вярвам, че предполагането само по себе си не е действието, което ни пречи. 

То е опит да си обясним.

Обаче, именно това, което се случва по-нататък, ни пречи – а именно – когато то бъде прието като реалност.

Това, което прави ума е, че когато предположи, той взима това предположение за реалното истинско тълкувание на ситуацията.

Най-невероятното е, че това става толкова бързо, толкова автоматично, че в голям процес от ситуацията ние дори не сме съзнателни за тази вътрешна дейност, дори не си даваме сметка за нея – просто в един момент вече имаме ясна преценка и сигурност за това какво точно се случва и каква е ситуацията – и дори не я поставяме под съмнение. Толкова е бързо и автоматизирано всичко. И неосъзнато.

 

И оттам започват всичките ни проблеми.

Всякакво последстващо отгатване на чувства и нужди, свързване със себе си, старание да отправим молба, а не изискване, стоят леко във въздуха, ако ние в мислите си продължаваме да вярваме, че знаем какво се е случило и това е нашето обяснение за ситуацията. 

 

Добра моя приятелка (лекар) ми е обидена.

Чудя се защо и се опитвам да разбера.

Язвително в един момент тя подмята, че аз вече не я намирам за толкова добра приятелка. Защо мисли така, недоумявам аз.

Защото в комуникацията между нас съм престанала да й звъня, а само й пиша.

Обяснението в нейната глава направо ме шокира.

При последните ни виждания аз наблюдавах как се измъчва от постоянно звънящия телефон от пациенти, постоянно говореше за нуждата от тишина, усамотение, почивка и телефонът да не звъни. 

Всеки следващ път, когато мислех да звъня, тази картина ме спираше и решавах за по-добре да пиша – с идеята, че ще го види когато има възможност. С мисълта да не допринасям за още повече напрежение, натоварване.

 

Понякога е невероятно колко може да се различава реалността от това, което си мислим.

И колко е важно да разделяме наблюдението от тълкуванието ни.

 

Наблюдението тук е: Тя вече не звъни, а пише.

А: “…защото вече не съм й толкова добра приятелка” е едно от многото възможни обяснения на горното действие

 

На мен тези неща ми се случват постоянно. Единствената разлика с преди е, че се уча да ги наблюдавам и с времето става все по-лесно.

 

Колега ме подминава на работа, без да ме поздрави. В ума ми веднага възниква обяснението: “Той ми е сърдит.” Умът ми, без достатъчно наблюдение, до края на деня ще развие тази история в невероятни размери, изваждайки някакви моменти от минали дни, които вероятно са станали причина за това, също така изваждайки минали моменти, в които сме попадали в такива ситуации, и още и още…

“Хващам” историята и отказвам да й повярвам.

От доста време един от принципите в живота ми е – “Не вярвай на всичко, което мислиш”.

Вместо това по време на обяда тръгвам към него. Още не съм стигнала, за да попитам и чувам как говори с друг колега: “Ако знаеш как ми започна сутринта, просто бях в ступор първите няколко часа, не можех да се оттърся…. (и започва да разказва ситуацията, в която е попаднал на път за работа, като междувременно ме забелязва и ми се усмихва и ми дава знак да се присъединя към тях).

 

Вече със сигурност знам, че дори само тази първа стъпка в ненасилствените отношения и комуникация – наблюдение – е изключително предизвикателство – изисква практика, търпение, наблюдение и рефлектиране на самите ни вътрешни процеси, на работата на ума, на мислите и реакциите ни, както и култивиране и развиване на:

 

  • предизвикване на стандартния начин, по който функционира ума – да си обяснява и автоматично да възприема за валидно
  • нагласа на смирение – че не знаем със сигурност истината
  • осъзнатост – за да отделим тълкуванието от наблюдението

 

Това, което знам със сигурност е, че преминаването от интерпретации и тълкувания към чисти наблюдения не става за една нощ. Не става от един път. Не става и с прочитане на статия колко е важно. Защото то предизвиква стандартния начин, по който работи ума. Става с продължителна, дълга, търпелива практика.

 

Резултатите, от която са толкова облагородяващи, че отвсякъде си заслужава!

 

По-малко недоразумения, по-малко напрежение в отношенията, по-малко конфликти.

Споделяне
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •