Светът и ние се изправяме пред все повече предизвикателства, за които все по-нужен и ценен ни става ненасилствения подход.

В основата на всички тези предизвикателства стоят страха и усещането за разделение, както и мисленето в рамката “правилно – грешно”.

Потребностите ни от сигурност, безопасност, подкрепа, разбиране на изборите ни, приемане и уважение,  споделена реалност, спокойствие и лекота в ежедневието и в общуването с другите, са все по-неудовлетворени и все по-силно крещящи в нас, и всеки един от нас избира различна стратегия, за да ги посрещне и отговори на тях.

Хората, които избират еднакви или подобни, сходни стратегии, за да удовлетворят нуждата си от безопасност и сигурност, се обединяват в опозиция на онези, които избират друга стратегия за посрещане на същата тази нужда.

Липсата ни на умение да подходим с разбиране към другото човешко същество и да разберем мотивите и нуждите зад действията (стратегията) му, когато тотално се различават от нашите, и липсата ни на способност да намерим общата нужда и да се свържем с другия отвъд постъпките и оценките “правилно” / “грешно” – а на една друга основа – основата на общите ни човешки базови нужди, които стоят в сърцевината на всяко наше действие като причина за това, че го правим, започва все повече да ни разделя и да увеличава насилието в света.

Насилието започва с усещането за разделение и липсата на свързаност помежду си, липсата на взаимното ни виждане един на друг в нашата човечност и човешка основа, продължава да се развива в мисленето в рамката на “правилно/неправилно”, етикиране и осъждане, усещането за недостиг на ресурси и решения и липсата ни на въображение и креативност да открием повече от едно решение /стратегия, които да отговарят на нуждите на всички (а понякога дори и да повярваме, че такова е възможно да съществува).

Ненасилственият подход става все по-необходим и нужен.

С ненасилствения подход се обръщаме и отнасяме с приемане, нежност и разбиране към себе си в моментите,  които са трудни и предизвикателни за нас и в които не харесваме как действаме и съответно – правим същото и за другите, подхождаме по същия начин и към другите.

Задаваме си въпроси, вместо да го оставяме оценки:

 “Той е луд!”

“Те са ненормално!”

“Вие сте без отговорни!”

“Само глупави, невежи (тъпи) хора могат да постъпят така!”

“Няма капка разум и логика в техните действия!”

Ако всеки един от нас действително се замисли, съвсем ясно ще види и осъзнае, че нито един от горните изрази, обединени под шапката на подхода на осъждането, критикуването, обвинението, етикирането, нито един от тях не ни помага, не ни води към повече спокойствие и мир в ежедневието.

Може би създава в нас известно усещане за правилност и контрол над ситуацията – “Аз съм прав(ият) , аз знам по-добре, аз съм избрал правилното решение, аз държа контрола и съм над тях, осъждайки тяхното поведение, решения, избори.”, но това усещане е много, много краткосрочно.

То няма стабилна основа и ни напуска бързо, оставяйки все по-силна разруха и усещане за празнина, породени именно от разделението помежду ни като хора и липсата на свързаност, подкрепа, разбиране, съчувствие – все пак – ние всички сме в това море на хаос и несигурност, всеки преживява случващото се, макар и по различен начин – гняв, ярост, тъга, депресия, раздразнение, и всеки търси да намери начин как да отговори на нарастващите си потребности от сигурност, безопасност, подкрепа.

Вместо да подходим по-горния начин с така внедреното в нас мигновено автоматично и дори несъзнателно критикуване, осъждане и етикирането на различието, на другия, когато е различен и взима различни от нашите решения и стратегии за посрещане на своите потребности, можем да се опитаме да направим промяна и на мястото на етикетите, да започнем да задаваме въпросите:

Защо този човек постъпва така?

Какво го води към това действие?

Какви са нуждите зад това решение и този избор, какви нужди се опитва да удовлетвори?

Така ще видим, че тези нужди не са по-различни от нашите нужди и дори и само това може да намали пропастта на разделението и да доведе до малко повече свързаност, разбиране и ненасилствен активен подход. Самото заменяне на етикетите, оценките и осъждането с въпроси и търсене на нуждите, вече е ненасилствен подход (в мисленето) . Той ни води и към не насилствена комуникация и думи и към ненасилствени действия. Така стават налице трите форми на не насилие, които са взаимообвързани и зависими една от друга – ненасилие в мисленето, в думите и в действията. Първото е най-трудно, но то е основата на другите две, не можем да имаме истинско автентично не насилие в думите и действията, ако в мислите си все още

Разбира се, в нас отново ще изникват мислите като “Ок, аз разбирам нуждата му, но как въобще може да си помисли за такова решение и такъв избор (такава стратегия), това просто не е нормално!”

А също и генералната мисъл “Ама за какво въобще ви е да се чувствам по – свързан с хора, които са толкова тъпи и луди, които правят такива глупави избори и взимат такива нелепи решения?”

Тези мисли ще се появяват, защото все пак ние цял живот живеем с тях и те също ни служат (за какво точно някой друг път ще разкажа) и навикът на мозъка е да мисли именно в тази рамка. Културата, средата, образованието, възпитанието, другите – всичко го подхранва.

Но някъде вътре дълбоко в нас (за някои на по-дълбоко, за други на малко по-плитко) ние знаем, че този подход и това мислене не ни помага – нито за мирното съществуване на всички (което да речем може и въобще да не е вашата цел), нито за собствения ни вътрешен мир и спокоен живот.

Ум, воден и подвластен на такива мисли, не може да намери покой и хармония, той е в непрекъснатата дейност на сравнения, преценки, осъждане.

А нека си признаем (понеже всички сме били там) – това е изморително.

И наистина в дългосрочен план води до усещането ни за празнота, изолираност, още повече гняв, тъга или депресия.

А никой от нас не иска това – да бъдем нещастни.

Всички търсим да не сме – само че местата, на които търсим и местата, на които можем да го намерим, понякога се различават коренно.

Осъждането, критикуването, обвиняването на другите не са ни довели до сега, не ни водят и няма и да ни доведат до така желаното спокойствие и мир в ежедневието ни, колкото и на моменти да изглеждат като най-логичното, нужно и правилно действие към момента.

Усилията и опитът да подходим с разбиране и съпричастност към другото човешко същество, което действа по различен от нас начин, отваря една съвсем друга врата и пътека – силно се надявам все повече от нас да избират ежедневно да отварят именно нея.

Онова, което може да се случи и постигне по този път, има силата цялостно да ни трансформира и доближи повече до мечтаните спокойствие, мир и хармония.