По записки от лекция на Уес Тайлър, обучител по Ненасилствена комуникация

Ненасилствената комуникация включва в себе си два основни аспекта (компонента) – съзнанието (убежденията и намеренията) и инструментите (четирите компонента, подредени в четиристъпковия процес), които помагат манифестирането на това съзнание.

  1. Първият аспект е съзнанието – можем да го наречем „възнамеряването“, „намерението“ – желанието да създадеш свързване и връзка, желанието за взаимност и заедност, желанието да се изпита пълноценност на живота. Това е противоположно на намерението или съзнанието на диагностициране на хората или поставянето им под етикети, в определени кутии и определения тип – Той е такъв и такъв…или Знам какъв е проблемът на този човек, Знам какъв е моят проблем… – по този начин ние създаваме малки кутийки, в които поставяме всички ни и по този начин продължаваме с живота си. Това е рамката – добрите момчета ги награждаване, лошите ги разстрелваме. Това значително опростява живота. Има базова разлика между двата вида намерение и съзнание.

За да можем да бъдем със съзнателността и намерение за свързаност, има два основни въпроса, които е нужно винаги да ги задаваме:

  • Какво се случва с другия човек?
  • Какво би могло да направи живота му по-хубав?

Ако вниманието ни е фокусирано върху тези два въпроса, е много по-вероятно да бъдем с намерението да търсим начини да обогатим и своя живот, и този на другия, и да положим усилия за свързване един с друг.

  1. Другият аспект, който върви ръка с ръка със съзнанието са специфичните инструменти или умения, които са необходими, за да се манифестира това намерение. Може да имам намерението, но да не зная как го изразя/покажа. В момента на емоционална буря в другия човек, в момент, в който ми крещят, в момент, в който моят тинейджър правите неговите си неща, а аз се влудявам – как да въплътя и покажа това намерение за свързване, емпатия и уважение към живота? Как да направя това. Четирите компонента на ННК са практическия инструментариум, с който разполагаме, за да изразим своето намерение за свързване. Нека добавим тези реални практични инструменти и умения за демонстриране на намерението. Ненасилствената комуникация, каквато е създадена от Маршал Розенберг, ни дава конкретен комплект от елементи, разграничения и умения, за да манифестираме намерението си навън. Той е изграден от четири основни части информация, за които е нужно да имаме яснота.

  1. Наблюдения – правим ясни наблюдения за това, което виждаме или чуваме. Нужно е да можем да назовем ясно и чисто наблюдението и фактите, защото толкова често ние изобщо не правим това. Всичко, което правим е да реагираме на мислите си и историята в нашата глава за това какво се случва. Много често ние не виждаме чисто фактите. Не виждаме мъж, който рита куче. Виждаме идиот, който е зъл. Идиот, който е зъл не е наблюдение, това не са факти, а е моята интерпретация. Това е моята преценка/оценка, моята критика и осъждане, базирано на определени факти. Например когато бащата вижда сина си с кибрит в ръка и изгоряла клечка кибрит на земята и рязко казва „ Какво си се заиграл с кибрит?“ – това не е наблюдение, а интерпретация с елементи на осъдителност. Как се чувства човек, когато чуе подобно обвинение? Засрамен? Ядосан? Уплашен? Отбранително? И какво правим – даваме отбранителен отговор, защитаваме се. Когато объркваме нашите тълкувания, интепретации, оценки и критика с фактите и наблюденията, стъпваме встрани от пътя, който искаме да ни заведе на място, различно от това, което стигаме всеки път. Защо бащата казва това? Каква е мотивацията му? Страх. А какво е желанието? За безопасност, сигурност. Сигурност за детето му, сигурност за къщата. Но става ли ясно това? Комуникира ли го бащата по начин, който изразява страха, притеснението му и желанието за безопасност? Не. И с начина си на изразяване, той улеснява потръгването на диалога точно в посоката, в която обикновено се случва в културата ни – обяснителна и отбранителна. Синът казва: Не си играя с кибрита. Бащата – А какво правиш? Синът – Експеримент.

Става толкова лесно да влезем в семантичен дебат – и това е в нашата култура. Да влезем в обяснителен режим за това какво точно означава тази дума, какво точно правиш и т.н.

Но – ако бащата се замисли, установи точно какво вижда и каже – Добре, виждам изгоряла клечка кибрит на земята. И кутия кибрит в ръцете ти и още пет клечки в тоалетната. – това са факти. Това е чисто изречение – има ли нещо, което да бъде оспорено в него? Не.

Има ли нужда от отбраняване, защита и обяснения? Не. Защото ние просто назоваваме фактите.

Така че това е началото – да стъпим здраво и стабилно на пътя на назоваването на фактите.

След това, това, което искаме да направим, е да назовем своите чувства.

  1. Чувства – назоваване на чувствата – това е онази част, в която казваме защо от емоционална гледна точка въобще се занимаваме с този въпрос, защо въобще го правим на въпрос – от емоционално ниво. В горепосочения случай – да споделим – Виждам всички тези неща и се чувствам силно притеснен, много уплашен.

Това е различно от начина, по който думата „чувствам“ започна да се използва през последните години, когато хората схванаха, че не можеш да отречеш чувствата на някого – тогава започнаха да използват тази дума, за да изразяват и неща, които не са чувства (за да не могат да бъдат отречени или да не са валидирани).

 

 

Чувствам, че ти трябва да знаеш това!

Чувствам, че той няма право да прави това!

Чувствам, че …

Чувствам все едно…

Чувствам се сякаш…

Чувствам, че той/тя…

Чувствам го…

 

Ако сложим която и да е от тези думи между думата „чувствам“ и самото чувство, реалната емоция, то ние вече не говорим за чувство, а говорим за мисъл и в повечето случаи – става въпрос за оценъчна осъдителна мисъл.

 

  1. Нужди – следващата информация, която е наистина ползотворна за ненасилствена комуникация е да свържем тези чувства с нуждите, на които тези чувства са симптом. Да свържем чувствата с реалната причина за възникването им. В гореописания случай – това е нуждата от безопасност. Потребността на бащата е за безопасност и сигурност и благополучие на всички в къщата. Затова той може да каже това съвсем ясно – „Виждам клечките кибрит, виждам запалената свещ и съм много притеснен, защото ценя живота ти, грижа ме е за здравето ти и за това да имаме къща, в която да живеем.“*

 

  • Разликата между Нужди и Стратегии

Има огромна разлика между Потребностите ни (нашите нужди) и начините, по които можем да ги посрещнем (стратегиите). Защо това е важно? Нека илюстрираме със следния очевиден пример.

Всички хора на света имат потребност от безопасност и сигурност. Някои от тях задоволяват тази нужда като отиват в магазин за оръжия и си купуват пистолет и го занасят вкъщи. Има и други, които, за да посрещнат своята потребност от безопасност, отиват навън и правят кампании за повече контрол и ограниния при продажбата на оръжия.  И ако нямаме осъзнаване за разликата между нужда и стратегия, тогава става истинска бъркотия – Аз имам нужда да имам пистолет за безопасност! И – Аз имам нужда да няма пистолети около мен за безопасност. Къде е дебатът? Дали имаме дебат за важността на нуждата от безопасност? Не. Нашият дебат е само относно стратегиите, които използваме, за да посрещнем тази нужда. И ако нямаме яснота за разликата между нужда и стратегия, ще бъдем хванати като в капан в този дебат през цялото време.

И така – когато съм ясен и конкретен по отношение на моите наблюдения, вместо преценки, тълкувания, интерпретации, осъждания, мисли и истории,

Когато съм ясен и конкретен по отношение на моите чувства, вместо мисли

Когато съм ясен и конкретен по отношение на моите нужди, вместо стратегии,

остава последната стъпка, която е:

 

4.  Молби  – Последната информация, за което е нужно да имаме яснота е онова, което бихме желали – нашата молба към другия човек.

С какво той може да ни помогне и/или да допринесе за нашето благополучие?

  • позитивна – добре е тя да е формулирана на позитивен език, което означава да споделим какво бихме искали някой да направи, а не какво да не прави
  • реалистична – добре е молбата да е и реалистична – това означава нещо, което другият човек действително може да направи за нас.
  • конкретна вместо неясна – „Може ли да бъдеш по-честен с мен?“ или „Може ли да ме уважаваш повече?“ – тези молби не дават ясна информация на другия човек какво конкретно може да направи за нас – как изглежда това уважение през нашите очи? Често получаваме отговор като: „Аз съм честен с теб!“ или „Аз те уважавам!“. Подобно е и с молбата: „Може ли да бъдеш по-ясен?“ – често отговорът е: „Аз съм ясен!“. Затова, ако нуждата ни е от яснота, можем да кажем нещо по-конкретно, например – „Би ми ли казал с какво за теб това, което ти каза е различно от това, което аз казах? Каква е разликата, която забелязваш?“
  • за настоящето – добре е молбата ни да е фокусирана върху настоящето и нещо, което човекът би могъл да направи в момента за нас.

Разлика между молба и изискване

При изискването ние обикновено сме фокусирани върху това да получим онова, което искаме. Фокусирани и заинтересовани сме основно върху собствените си нужди.

При молбата имаме съзнанието, че би било чудесно за нас това, за което молим, да се случи и да удовлетвори потребността ни и заедно с това имаме съзнанието за другия човек и неговата нужда от автономност и посрещане на неговите собствени нужди.

 

И сме подготвени да получим и НЕ като отговор, защото разликата между молба и изискване се появява точно, когато човекът отсреща каже НЕ. Ако реагираме обратно с „Но аз направих това за теб миналата седмица, защо не може сега ти да го направиш за мен?“ или с каквото и да е настояване и неприемане на НЕ-то, значи това, което сме отправили е изискване, а не молба.

!!! И тук има един много важен момент – не става въпрос за това, че изискването, оценките, мислите или стратегиите са нещо лошо. Не са. Те просто имат способността да създават разделение и отдалечаване във връзките, вместо свързване!

С тях (при използването им) става много по-трудно за другите хора да чуят какво в действително се случва с мен и какво може да ми помогне.

 

Как можем на практика да упражняваме това?

В минутата, в която някой каже нещо, предполагаме за това каква потребност изразява.

Другият винаги изразява своя потребност – може да е ясно и разбираемо или по съвсем трагичен начин – винаги е нужда.

Веднага можем да се опитаме да познаем каква е – да предположим и да попитаме. АКо получим НЕ за отговор – това е ок. Може би предположението ни не е било точно – можем да продължим да предполагаме.

Този начин/език/съзнание ни свързва повече, отколкото да ни отдалечава един от друг.

В минутата обаче, в която положим съзнанието си повече върху самия език и неговите фрази, игнорирайки намерението – връзката може да се разпадне.

-=============================================

 

 

* Това е по-обстоятелствен и детайлен разговор, който отнема време. Ако ситуацията е по-опасна и е нужно да се реагира по-бързо, тогава може да няма време за този разговор и той да се случи на по-късен етап, а на момента са нужни първо действия, а след това думи. Когато видим двегодишното си дете да стои по средата на натоварен път и колите да хвърчат към него, ние не поемаме дълбоко въздух, за да кажем – Когато те видя да стоиш по средата на пътя, аз съм уплашен, защото…Не. И тук идва още едно важно разграничение, което ННК прави – разликата между защитната употреба на сила (употребата на сила с цел защита) и наказателната употреба на сила (употребата на сила с цел наказание). Може да предприема действие, което наруши някоя твоя нужда (Като избор, свобода, себеизразяване), ако стратегията, с която си избрал да я изразиш, може да навреди на мен или на теб самия. За нещо толкова важно, колкото е животът – нашият собствен и на другите – ние правим това. По този начин загърбваме други нужди и защитаваме проявлението на живота. В този случай, докато извършваме действието, може да кажем – Хей, това може да не е много приятно, но трябва да те предпазя, животът ти ми е ценен.

Това обаче е различно от наказателната сила, където аз се опитвам да те науча урок през това да страдаш и след това ти държа лекция и т.н.

Можем лесно да разберем дали е сила за защита или сила за наказание – при употребата на сила за наказание, няма последващ фокус върху възстановяване на връзката (която се е „счупила“ при съответното принудително действие). Често оставяме човека да страда и да си помисли за това, което е направил. При употребата на сила с цел защита, действията, които се предприемат са същите, но след това се грижим за връзката. Можем да отидем по-късно да поговорим. Можем тогава да проведем разговора, който щяхме иначе да проведем, ако ситуацията не беше опасна – разговор-себеизразяване, разговор през чувства и нужди и споделяне или пък емпатично отгатване и опит за свързване с нуждите на другия. Тогава можем да отидем и да кажем – Предполагам, че си тъжен, защото ти беше много забавно да тичаш и играеш и е тъжно за теб, че те прекъснах и спрях. Прав ли съм? – и ще имаме разговор за признаване на това – това, което се случи, което може да е довело до неудовлетворени нужди и чувства на тъга и загуба и нараненост. Но ако сме заети с това да причиним страдание и наказание, за да бъде научен урок – това няма да се случи.

Споделяне
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •