Намерението и фокусът на вниманието ни като основа на Ненасилственото общуване

„Помислете за вашия замисъл – загубвате ли се в самия метод на говорене или изхождате от конкретно намерение, от конкретен стремеж, конкретна цел? Не искате да изговаряте просто механично думите и фразите, без да е на разположение съзнанието и намерението, от които те изначално произхождат.“

„Разработих метода на ненасилствено общуване като начин да тренирам вниманието си – фокуса на моето внимание – да осветля светлината на съзнанието на места, които имат потенциал да получат това, което търся.“

Маршал Розенберг, създател на Ненасилствената комуникация

 

Както във всяко нещо, което правим, собственото ни намерение, стремеж и цел са ключови и изясняването им е първата стъпка към повече яснота, а оттам – и успех в постигането на желаното.

Намерението и вниманието (Какво искаме да постигнем? и Как държим фокуса на вниманието си именно в тази посока?) са първите елементи на Ненасилственото общуване – фундаментални за практиката ни по такъв тип комуникация и водят до огромна разлика в свързването и резултатите. Въпреки това, за нас е по-трудно да ги идентифицираме, развием и да поддържаме, отколкото уменията за комуникиране на наблюдения, чувства, нужди и молби (четирите елемента на метода).

Това е така, защото Ненасилствената комуникация е език, който зад себе си има като намерение постигане на свързване с другия (други намерения на ННК можете да прочетете тук).

Когато я използваме с други цели – например – просто да получим това, което искаме – намерението й е друго и използването само на самите думи, изрази и фрази, не води до нищо. Затова и някои хора смятат, че тя „не работи“.

Много често се оказва, че, дори и да не използваме конструиран според самия метод език (включващ наблюдения, чувства, нужди и молби), но в себе си държим намерението за свързване, убеждението, че няма правилно и грешно и търсим на онова, което ще ни доближи до другия, ние постигаме усещането за тази свързаност.

И обратно – понякога следваме и използваме дословно предложената структура за изразяване, но в главата ни гъмжи от мисли и убеждения, които са по-скоро отдалечаващи, отколкото свързващи, както и намерения като да получим това, което искаме, другият най-накрая да разбере и т.н. – тогава рядко се получава успешно свързване, макар и дословно да сме използвали „нужния начин на изразяване“.

Много по-важно от думите и тяхната конструкция е намерението, с което ги казваме и фокусът на вниманието ни.

Затова първата ни стъпка не е да подготвим „изразяването си“, а да се свържем със себе си и да разберем какво е собственото ни намерение в случая.

Подпомагащи саморефлектиращи и свързащи със въпроси са:

  • Какво е моето намерение? Какво възнамерявам?
  • Какво искам да постигна тук?
  • Защо това е важно за мен?
  • Какво ще ми даде/донесе?

И чак след това идва въпросът: Как да го изразя по начин, който ще бъде възможно най-автентичното му представяне и в същото време ще включи в себе си и грижата за другия като човешко същество, също толкова важно, колкото мен самия?

Споделяне
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •