“Ненасилствената комуникация не налага да останем напълно обективни и да се въздържаме от оценки. Единствено изисква да правим разграничение между нашите наблюдения и оценки. Това е общуване, което не използва статични обобщения; вместо това оценките трябва да се основават на наблюдения, специфични за времето и контекста.” — Маршал Розенберг, създател на Ненасилствената комуникация

За тези, които вече са запознати с Ненасилствената комуникация, вече знаете, че една от четирите стъпки в ННК процеса (обикновено представяна като първа) е да умеем да формулираме ясно това, което наблюдаваме – да направим ясно наблюдение.

 

Това, колкото и просто да звучи, се оказва не лесна задача, защото ние сме свикнали да говорим и мислим не в наблюдения, а в тълкувания, интерпретации, оценки на това, което наблюдаваме, виждаме, чуваме – цялата ни култура е изградена на оценяване, сравняване, етикиране, поставяне на определения – добро/лошо, правилно/грешно, егоистично, невъзпитано, неразумно и т.н.

 

За да си помогнем с разграничението можем да си служим и с аналогията с камерата, която Маршал Розенберг често е използвал – камерата може да запише ясните факти/наблюдения върху едно събитие и не може да запише оценка за него или интерпретация за това какво тези факти/наблюдения означават (това обикновено го прави съответния човек – оценява или тълкува/приписва конкретно значение). Оценяването е това, което нашият мозък прави след като видим или чуем нещо, докато една камера ще запише и отрази само съответното действие/наблюдение.

 

За да можем да се научим да правим разлика е нужна практика, с която да отвикнем от езика, с който сме израснали и да свикнем с нов, в който оценките не са водещият наратив.

 

За да натрупаме практика, можем да си послужим с упражнения – или от самата книга на Маршал Розенберг – Общуване без агресия, глава 3 – Да наблюдаваме, без да оценяваме – или със сходни на предложените там задачи за разграничения. 

 

Целта е да се научим да разпознаваме ясната разлика между наблюдения и оценки/интерпретации.

 

Ето няколко примера, за всеки от които може да се помисли дали е наблюдение или оценка:

 

• Лекторът се държа непрофесионално.
• Лекторът закъсня с 30 минути за лекцията си.

 

• Той е егоист и мисли само за себе си.
• Той предреди всички останали на опашката и застана най-отпред.

 

Много хора споделят колко по-трудно им е, отколкото първоначално са предполагали, да говорят само и единствено с наблюдения и без никакви оценки. Това е така, защото езикът и културата ни са пълни именно с това – с оценки. Хората често са много изненадани да открият и осъзнаят, че през повечето от времето те започват най-трудните си, предизвикателни и деликатни разговори с оценки, вместо с наблюдения, което ПОЧТИ ВИНАГИ само влошава ситуацията и отношенията. 

 

В труден и предизвикателен разговор с друг човек можем да си зададем следния въпрос:

 

Можем ли да формулираме наблюдение за ситуацията/случката/действието, за което и ние, и другият човек (и всички, които са ангажирани в разговора и ситуацията) можем да се съгласим? Можем ли да опишем само онова, което реално се е случило вместо нашата интерпретация за него?

Това не означава, че ако успеем да направим това, хората ще приветстват с радост нашето наблюдение, много често няма да е така, особено ако се посочват действия, които са неприятни.

Но това, че няма да им е приятно и няма да посрещнат с радост наблюдението не означава, че няма да се съгласят с него – ако то е точно това, което се е случило – без намесени оценки и тълкувания.

Например с “Ти се държа грубо с мен сутринта.” – много хора не биха се съгласили – това е оценка.

Но ако опишем конкретното действие: “Ти ме подмина днес, когато те поздравих, без дори да отвърнеш.” – ако това е било така, то описването на конкретното наблюдение има много по-голям шанс да предизвика съгласието на другия човек, че това наистина е било така. И въпреки че той отново може да почувства нужда да се защитава, с второто изказване вероятността да усети обвинение или нападка е значително по-малка.

 

Друг пример: “Днес се държа ужасно със сина ни!”

Наблюдение: “Днес каза на нашия син, че е мързелив и не прави нищо смислено с живота си.” 

 

Разбира се, няма гаранция, че дори и когато изразим наблюдение за това, което другият човек току-що е направил или казал, думите ни няма да предизвикат затваряне или защитаване в него. И все пак, изразяването на наблюдение има много по-голям шанс да доведе до продуктивен диалог и със сигурност е много по-добре от това да кажем “Унищожаваш самочувствието на нашето дете!”

 

Важно е да не очакваме споделянето на наблюдение да бъде “свързващо” за отношенията. Обикновено то НЕ Е свързващо.

Свързването става при следващите две стъпки – на ниво ЧУВСТВА и НУЖДИ (потребности), а не когато обсъждаме външния стимул, който ни е притеснил.

 

И така – как да направим ясно наблюдение?

 

Добре е да мислим като сценаристи, да използваме всичките си сетива, за да опишем какво точно виждаме или чуваме, така че и човек, който не е свидетел, да може да си го представи. Ако кажем: “Тя беше много груба.” – какво точно и конкретно може да си представи някой, който не е присъствал? Но ако кажем – “Тя ме настъпи и не се извини.” – вече е конкретно наблюдение, което всеки може да си представи в ума си.

 

Сценаристите трябва да описват всяка сцена с изключителна точност, за да може след това да бъде заснета. Ако те напишат: “Той се държи неуважително с майка си след 2 минути разговор.” – това ще обърка актьорите и няма да им даде ясни инструкции какво точно да правят или да кажат.

Затова сценаристите трябва да включат всяко конкретно действие, което актьорът трябва да извърши и всяка реплика, като ги опишат ясно – така, както ще се видят на камерата – и това е ясно наблюдение:

“Той седи на масата, поглежда към майка си и изкрещява: “Ти си ужасна майка! Мразя те!” и хвърля чинията си с ориз и яйца на земята, след което става и излиза, затръшвайки вратата след себе си. Майка му започва да плаче и се навежда да събира парчетата от счупената чиния на земята.

 

С това описание вече на всички става ясно какво точно се случва, нали?

 

Ако човек не може да направи ясно наблюдение, ще бъде почти невъзможно да пристъпи към следващата стъпка – споделяне на чувства и нужди, защото най-вероятно ще бъде хванат в капана на обсъждането какво точно в действителност е станало – когато споделим оценка или интерпретация, е много възможно да чуем отсреща: “Не е вярно! Не съм бил груб!” и съответно да влезем в един омагьосан кръг на изясняване като най-трагичното е, че това изясняване дори няма да бъде относно това, което наистина се е случило, а относно нашата оценка/интерпретация за него.

 

За да направим наблюдение, е нужно да се научим да описваме какво наистина се случва – да бъдем наистина описателни, конкретни, ясни и да описваме думите и действията, които могат да бъдат наблюдавани от всички останали.

Оставяме настрана оценките и интерпретациите – ще имаме възможност да споделим какво се случва ВЪТРЕ В НАС, когато стигнем до чувствата и нуждите.

 

А какво да направим, когато става въпрос за някакво минало събитие?

 

Описването на минало събитие може да бъде хлъзгаво, защото човешката памет е хлъзгава. Макар че мислим за нея като перфектна машина, която не може да прави грешки или неточности, истината е много по-далече от това. 

Ако се опитваме да обсъдим някакво минало събитие, има много по-голяма вероятност да не успеем да постигнем съгласие върху това, което се е случило. Освен ако няма запис на събитието, има голям шанс нито един от спомените да не е точен. Защо това е така? Кендра Чери (Kendra Cherry) казва: “Въпреки че можем да оприличим спомените си на фотоапарат, запазил всеки момент с перфектни детайли точно както се е случил, тъжният факт е, че спомените ни са по-скоро като колаж, сглобен понякога грубо със случайни разкрасявания или дори откровени измислици.” (в статията “Фалшиви спомени и как се формират”)

Затова най-добре е да не се занимаваме с това да се опитваме да разберем кой е прав и кой греши по отношение на това какво точно се е случило – това няма да помогне, само ще добави още повече масло в огъня. Онова, което може да помогне е да се фокусираме върху настоящия момент и как се чувстваме сега, и какви нужди има в нас в момента.

Ето един пример: “През последните няколко дни установих, че все още съм наранен, когато се сетя за нашия разговор миналата седмица в колата, когато отивахме да видим моите родители. Мисля, че и двамата можем да се съгласим, че разговорът не мина много добре и нито един от нас не се усети чут и разбран от другия. Бих искала да се върнем към този разговор – сега или в удобен и за двама ни момент с намерението и двамата да бъдем чути. Не ми харесва как това, че не го обсъждаме в момента създава дистанция помежду ни. Склонен ли си да направиш това с мен?”

 

Разговор, който споменава и въвлича минало събитие е много по-вероятно да доведе до свързване, ако все пак се фокусира върху чувствата и нуждите в настоящия момент, вместо върху това кой какво е казал преди 1 месец.

 

В случая изразеното наблюдение е по отношение на чувството на болка и нараненост в настоящия момент и през последните дни във връзка с по-ранен разговор, който не е минал добре.

 

Природата на реалността

 

Рейчъл Ламб обръща внимание на един изключително важен детайл:

“Това, което прави изразяването на наблюдение още по-предизвикателно и трудно в тези времена, е нарастващата тенденция за издигане на личните чувства и личните истини (известни още като МОЯТА истина) до точката, в която са фактологични и неоспорими. “Ако се чувствам несигурен, това трябва да е заради теб”. 

Хората все по-често споделят, че се страхуват да говорят за поведението на партньор или приятел, защото човекът често отговаря с: „Този разговор не отговаря на нуждата ми от безопасност“.

Понякога можем да установим, че все пак в нашето изразено наблюдение е имало оценъчност, интерпретация, осъдителност, обвинение, критика и това не е останало незабелязано от отсрещния човек. А понякога можем да открием, че хората се крият зад (езика за) чувствата и нуждите си, размахват ги по-скоро за стопиране на другия, спиране на обсъждане, спиране на свързване или задълбочаване, използват ги за дистанциране, уплашени да направят крачка напред, страхуващи се от обвинение или нападение, имащи нужда да се защитят и да не бъдат уязвими – и тогава е нужно да си припомним, че встъпването в уязвимост е и е нужно винаги да бъде личен избор на отсрещния човек, а не нещо, в което се опитваме да го накараме да влезе насила.

 

Често е нужно да си припомним и че фактите/наблюдението от конкретна ситуация и събитие НЕ СА ЦЯЛАТА ИСТОРИЯ.

 

Колкото и валиден да е вътрешния ни свят и преживяване и колкото и ясно и конкретно да е нашето наблюдение, ако останем фокусирани само и единствено върху него, има голям риск да загубим поглед, усещане и разбиране за по-голямата картина – тази отвъд нашата собствена лична перспектива и реалност, за по-големите сили и обстоятелства, които влияят върху живота и света.

 

ФАКТИТЕ НЕ СА ЦЯЛАТА ИСТОРИЯ

 

В книгата “Имахме 100 години психотерапия и светът продължава да се влошава” единият от авторите – Джеймс Хилман казва: “След повече от 100 години анализиране, хората стават все по-чувствителни и по-чувствителни, а светът все повече се влошава. Може би е време да обърнем внимание на това. Ние все още локализираме психиката под кожата. Отиваме навътре – към психичното, изследваме нашите чувства, желания, нужди – те са си лично наши или са междуличностни – между нас и някой друг. Този подход е леко разширен, включвайки и семейните системи или групи в работата, но изследваната психика, душата е все още или вътре в човека или между хората – работим непрекъснато върху нашите отношения и нашите чувства – върху това, което е вътре, но погледнете какво пропускаме, погледнете какво остава извън този обхват.

 

Това, което е пропуснато, е един влошаващ се свят.

Защо психотерапията не е забелязала това? Защото психотерапията работи само върху тази „вътрешна“ душа. Отстранявайки душата от света, отделяйки я от него и непризнавайки, че душата също е и В света, психотерапията вече не може да върши работата си. Институциите са болни, банковата система е болна, училищата, улиците – болестта е там навън.”

 

Всичко това има за цел да ни покаже, че всичко, което наблюдаваме е свързано с една по-голяма история. 

Всичко, което наблюдаваме, е свързано с по-голяма история. Ако искаме да задълбочим разбирането и осъзнаването си, както и състраданието си, е важно да видим огромната вреда и страдание в света. Всичко: война, геноциди, колонизация, изменение на климата, изчезване на диви животни, обезлесяване, прекомерна консумация, пристрастяване към наркотици и алкохол, насилие, агресия, глад, нива на самоубийства, училищни стрелби, нарастващи психични заболявания, ADHD, тревожност и депресия, потисничество, расизъм , бедност, семейно отчуждение, бездомност и др.

 

Каквото и да е застанало между нас и някой друг, каквото и да стои на пътя между нас, за да преминем моста към техния начин на виждане и възприемане, поне първоначално е важно да знаем, че почти сигурно техните действия или бездействия са свързани с по-широк контекст, почти сигурно са свързани с историята на семейството на произход или много по-ранна история на рода. Важно е да осъзнаваме това.

 

Всеки път на промяна започва с разпознаването на онова, което не работи и създаване на визия за това какво искаме на негово място. Винаги ще имаме нужда от умението да направим ясно НАБЛЮДЕНИЕ.