Въпросът за развитийните потребности на децата (потребностите, нужни за здравословното развитие) не е нито абстрактен, нито сантиментален, а извънредно практичен и належащ.

Макар често да определяме детството като период на формиране на личността, обществените норми издават колко слабо го уважаваме и ценим формиращата му функция.

Изследванията показват вън от всякакво съмнение, че ранният опит формира поведенческите и емоционалните модели, несъзнателните вярвания, стила на учене, динамиката на разсъждение, способността за справяне със стреса и саморегулацията.

Това знание е чудесно обобщено в два кратки абзаца на статия, публикувана в Pediatrics – официалното издание на Американската академия по педиатрия с автори от водещия институт в тази сфера – Центъра за детско развитие на Харвардския университет:

„Изграждането на архитектурата на мозъка е непрекъснат процес, който започва преди раждането и продължава в зряла възраст като създава или здрава, или крехка основа за здравето, ученето и поведението през целия живот.

Веригите в развиващия се мозък се развиват вследствие на взаимодействието между гените и опита ПОД РЕШАВАЩОТО ВЛИЯНИЕ НА ВЗАИМНИЯ ОТКЛИК В ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ВЪЗРАСТНИЯ И ДЕТЕТО, особено в ранните години.“

Иначе казано – ранното развитие чертае основите – стабилни или разклатени – на бъдещото учене, поведение и здравословно състояние (или проблеми). Ако приемем думата на учените с нужната сериозност, би трябвало да обърнем внимание на много аспекти от днешната култура, отчаяно зовящи за незабавна промяна.

Изтъкнатият психиатър Станли Грийнспан и неговите колеги пишат: “Водещият архитект на ума е емоционалното, не интелектуалното взаимодействие“

Ако емоциите стоят в основите на познанието, то взаимоотношенията са твърдата земя под тях.

От тях водещо влияние за програмирането на мозъка имат ранните емоционални взаимодействия с обгрижващите възрастни.

Предвид този порядък, чувството за сигурност на детето, доверието му към света, взаимоотношенията му с другите и най-вече връзката му с автентичните емоции зависят от хармоничното взаимодействие и постоянното присъствие на нестресирани и емоционално надеждни възрастни. Колкото по-напрегнати или разсеяни са те, толкова по-нестабилна ще бъде емоционалната архитектура на детското съзнание.

В случай, че това звучи обвинително спрямо родителите, бързам да поясня, че ни най-малко нямам такова намерение.

Качеството на ранните грижи се определя в значителна, дори решаваща степен от социалния контекст. Децата все повече стават обект на потенциални влияния – социални, икономически, културни, които надделяват и в много отношения подчиняват вътрешния емоционален апарат на императиви, неспособстващи за благополучието им и дори напротив – осуетяващи здравословното развитие.

„Израстването е все по-застрашено от съвременните институции и социални модели. Забелязва се нарастващо пренебрежение към значението на емоционалните преживявания, свързани с изграждането на ума, в почти всички аспекти на ежедневието, включително грижа за най-малките, образование и семеен живот.“  Пише д-р Грийнспан. Резултатът личи по нарастващия брой деца, юноши и младежи с тъй наречени психични заболявания – СДВХ, депресия, тревожност или самонараняване.

„Разгръщането на човешкия потенциал е спонтанно, но не задължително“ – заявява д-р Гордън Нюфелд пред сесия на Европейския парламент в Брюксел. – Всички остаряваме, но не всички израстваме. Да отгледаш дете, означава да го водиш към пълния му потенциал като човешко същество.“

Защо тогава хронично пропускаме тази цел в днешната култура?

Проблемът тръгва от неразбирането на потребностите на развиващото се дете.

От какво се нуждае малкото дете, независимо от темперамента?

Д-р Гордън Нюфелд отговаря красноречиво на този въпрос:

Децата трябва да се чувстват поканени да съществуват в наше присъствие точно такива, каквито са.

Ето защо върховната задача на родителите е не просто да осигурят условия за оцеляване на детето си, но да му внушават с думите, постъпките и (най-вече) с енергията на присъствието си, че то е точно човекът, когото обичат, приветстват и желаят.

Детето не бива да прави нищо или да се променя по какъвто и да било начин, за да спечели любовта им.

Безусловната прегръдка е такава, която не е нито заслужена, нито оттеглена – тя не зависи от поведението и личността на детето, тя винаги е насреща, независимо дали то се държи добре, зле, послушно или непослушно.

Означава ли това, че трябва да игнорираме опасното или неприемливото поведение? Не, това също не би било израз на обич, защото децата се нуждаят от напътствия и ориентация, включително поставяне на граници. Целта е да се стараем да следим и коригираме нежелателните постъпки от позицията на безусловна любов, така че децата да разберат, че каквото и да правят, не могат да застрашат връзката си с нас, дори и да предизвикат краткотрайния ни гняв или неодобрение към поведението им.

Тази нагласа може да ни позволи и да видим лошото поведение в по-широки и опрощаващи рамки като например израз на фрустрация, неосъществена комуникация, непреработена емоция.

Разбираме и откликваме на потребностите и емоциите, които детето изиграва, вместо да наказваме поведението и да потискаме чувствата, убедени, че ни разиграва.

Тук от централно значение е схващането на Нюфелд за съзряването като нещо спонтанно, но не задължително. Същата еволюция, която хилядолетия наред ни е усъвършенствала като социални и емпатични същества, предполага – или очаква – определени условия за развитие.„

Ние наистина се раждаме за любов, но даровете на биологията са потенциал, не гаранция. – Мая Салавиц и детския психиатър и невроучен Брус Пери

Някои условия и преживявания поливат семената на обичта и емпатията, които Природата е посяла в нас, а ако липсва постоянно подхранване, израстването се компрометира.

Същността на тези преживавания, които поливат развитието на потенциала, семената на обичта и емпатията може да се изкаже с една дума: СИГУРНОСТ

Откъде идва чувството за сигурност?

Отново ключът е в топлите и хармонични отношения с обгрижващите възрастни.

Изследване на Университета Дюк от 2010 година съобщава, че ранната грижа и топлина имат дълготрайни положителни ефекти върху психичното здраве, включително в зряла възраст.

Дълго време се приемаше, че бебетата търсят връзка с възрастните единствено от безпомощност сами да си подсигурят храна, топлина и подслон. Днес знаем, че в резултат на еволюцията в нервната ни система са закодирани също социални и емоционални потребности, които трябва да бъдат задоволени с оглед на оптималното ни развитие.

Емоциите, които се активират при липсата на сигурна връзка са ПАНИКА/СКРЪБ, защото ние сме създадени да се привързваме, да градим връзки помежду с и можем да го правим благодарение на ранната връзка с възрастните около себе си. Веригите са двупосочни – бебетата, по думите на невроучения д-р Як Панскеп, са родени да плачат, именно за да активират грижовните мозъчни структури и любящо поведение на родителите. Той нарича това система ГРИЖА.

В днешната култура и инструкции към родителите, тяхната инстиктивна система ГРИЖА влиза в конфликт с културните нагласи – да се храни детето под определен режим, да се отдели и спи само от рано, да не се гушка и целува прекалено много.

Джийн Лидлоф предупреждава читателите си за съвременната мода да оставиш бебето да плаче, докато сърцето му се съкруши и то се предаде, замлъкне и се превърне в безутешно „добро бебе“.

Макар повечето родители да имат диаметрално противоположни намерения, детето, което е оставено да плаче, без никой да се отзове, не е нахранено, когато е гладно, и не е гушнато до топлото тяло на родителя си, когато е разстроено, научава един ням, но ясен урок: неговите потребности не могат да бъдат удовлетворени, трябва да се бори с всички сили, за да намери отдих и покой, и не е достойно за обич такова, каквото е.

„Когато мозъкът не се чувства обгрижен, той реагира по-остро от стреса и започва да се подчинява на системите за оцеляване – страх, паника, ярост.“ – Дарсия Нарваес

Въпросът, в такъв случай, е – кои са неотменните нужди на детето? –

Пита веднъж Гордън Нюфелд.

Под неотменни той разбира потребности, без които детето не може да постигне заложения от Природата потенциал – тези, които, ако не бъдат задоволени, ще предизвикат негативни последици.

„Ключът към пълноценното човешко и човечно същество е истинското съзряване, а не училището, образованието и генетиката.“ – заявява той през Европейския парламент.

Ние не можем нито да научим, нито да примамим, да изкушим или да принудим кое дете да съзрее. От нас се иска да осигурим условията за развитието му, които ще задоволят неотменните му потребности.

Според д-р Нюфелд съществуват четири неотменни нужди за човешкото съзряване. Те съществуват едновременно заедно и се надграждат взаимно – като пирамида.

До каква степен нашата култура удовлетворява тези потребности (или създава достатъчно добри условия за тяхното удовлетворяване)?

1. Привързаност – дълбокото усещане на детето за контакт и връзка с хората, които отговарят за него. Тук важно е усещането на детето за привързаност, това няма нищо общо дали и колко родителите го обичат и се чувстват свързани с него. Много родители допускат грешката да оценяват връзката според собствените си чувства и привързаност.
2. Чувство за сигурност на връзката, което позволява на детето да си почине от усилията да заслужи правото да бъде това, което е, и такова, каквото е. Фундаменталното чувство за сигурност дава възможност на детето да се отпусне спокойно. Това състояние д-р Нюфелд определя като покой, в който детето няма нужда да се стреми към привързани отношения с родителите и да се старае да поддържа връзката си с тях. Това състояние е почвата, в която оптималното развитие може да пусне здрави корени. Оттам насетне можем да очакваме емоционално, социално и интелектуално развитие и израстване.
3. Позволение да чувства емоциите си, най-вече скръб, гняв, тъга и болка – иначе казано – да чувства, че е безопасно да е уязвимо. Тъй като емоцията е двигателят на съзряването, когато децата изгубят крехките си чувства, те засядат в стадий на незрялост – обяснява д-р Нюфелд. За да бъдат достъпни емоциите, средата трябва да позволява безопасното им изразяване, което ще рече, че изразяването на чувства от страна на детето не бива да застрашава привързаните му отношения с родителите. Много деца в днешно време са разединени от автентичните си чувства поради конформистките очаквания на обществото, усилени от съветите за родителството, щедро раздавани от множество експерти. Спомнете си предписанието на психолога и мегапопулярен автор Джордан Питърсън: Ядосаното дете трябва да остане само, докато се успокои. След това трябва да му позволите да се върне към нормалния си живот. По този начин печели детето, а не неговият гняв. Правилото гласи: „Заповядай при нас, когато си готов да се държиш добре.“ Това е чудесна сделка за детето, за родителя и за обществото.“. Така ли е наистина? Обърнете внимание на презумпциите – гневът на детето не е нито нормален, нито приемлив. Противно от вродената му потребност от безусловна топлина, всяка позитивна реакция към детето следва да бъде отчетливо условна. То не може да бъде прието като това, което е, а само според това какво е и как се държи. Тук се крие проблемът – дори родителят да спечели играта на модификация на поведението, детето губи. Ние сме му насадили тревожност, че ако емоционалната му същност излезе наяве, ще бъде отхвърлено. Това слага тежък отпечатък както върху физическото, така и върху психичното здраве.
4. Свободна игра в името на съзряването

Играта не е фриволно детинско занимание, което трябва да се израсне, тя е необходимо условие за здравословното развитие на всички бозайници. Як Панскеп – „Системата ИГРА може би е също толкова важна в епигенетичното развитие и съзряването на неокортекса.“ Липсата на сигурна връзка и игра на ранен етап може да се окаже фактор за състояния като СДВХ или раздразнителност и агресия в зряла възраст. Автентичната игра – свободна, интерактивна, възбуждаща радостта и въображението и с живи хора, което все по-рядко става в наши дни – е невъзможна в условията на стрес и депривация.

Ако общата цел на развитието е да укрепи у детето чувството, че е живо в един грижовен свят, то ние тотално сме изпуснали нишката. За да се случи това е необходима функционална култура с обществени структури, които следват напътствията на Природата и подкрепят родителите в подсигуряването на неотменните потребности на детето.

Автор: Габор Мате,

Откъс от: “Митът за нормалното”, изд. КИБЕА