Всеки път, когато правим или не правим нещо, ние се опитваме да посрещнем някаква своя потребност.

Да вземем например момент, в който бързаме да завършим нещо (работа, проект, задача) и сме по-резки към някой (партньора ни, детето ни, приятел, колега) и отговорим с висок или ядосан тон да ни оставят на спокойствие.

Или пък правим нещо с удоволствие, четем интересна книга, гледаме интригуващ филм и някой ни прекъсне и ние реагираме с по-висок тон на гласа, нетърпение и раздразнение.

И малко след това можем да се уловим, че искрено съжаляваме за реакцията си и изпитваме  вина.

Мери Макенски, инструктор по Ненасилствена комуникация, пък дава много ежедневен, на пръв поглед, дребнав (затова и бих го споделила тук), пример с обаждане от приятел точно, когато сме си направили закуската със зърнено мюсли с мляко и мюслито е на път да омекне прекалено и да се разкашка. Приятелят ни се обажда с голяма дилема, която очевидно ще отнеме повече време за изслушване и дискутиране и ние с нетърпение в гласа си казваме: „Трябва да затварям! Мислиш ли, че можеш да се справиш сам с това? “ След като затворим, изпитваме съжаление.

Ненасилственото отношение към себе си предполага да се отнесем с внимание, грижа и нежност към своите действия и реакции, мисли и чувства и вместо да започнем да се обвиняваме, осъждаме, критикуваме, че сме постъпили грешно, тъпо, неправилно, глупаво, незачитащо и всякакви други етикети, да се опитаме да разберем какво точно стои зад/под нашите действия – каква е мотивацията ни да действаме така, причината. Означава да открием и признаем нуждите, които сме се опитвали да задоволим в дадената ситуация, за която съжаляваме за действието/реакцията си. Не става въпрос за рационализиране или анализиране на нашите постъпки. Става въпрос за свързване с това, което е било актуално за нас като потребност в момента, което е било и причината за нашето действие.

В първия случай може би сме искали да отговорим на нуждата ни от ефективност, ефикасност, завършеност, съобразяване.

Във втория случай дали не сме търсели почивка, спокойствие, забавление (тази така дълбоко заровена и забравена от възрастните нужда, за която смятам да отделя цял отделен пост!)

В примера на Мери, желанието ни може да е да се насладим необезпокоявано на закуската ни с определен вкус или текстура (които се променят след 10 или 20 минути). Или пък може би това е нужда, свързана със ценности – не искаме да хабим храната, която сме приготвили.

След като се свържем с тези нужди, удивително е колко голямо облекчение можем да почувстваме само от факта, че единствено сме се опитвали да ги посрещнем. Някой веднъж ми каза – “Опитваш се да се оправдаеш.”. Не, не става въпрос за това. Опитвам се да се обясня на себе си, да се разбера. Защо постъпвам така. Оттам – от разбирането – тръгва и прошката. Тя не тръгва от неглижиране и отказ за поемане на отговорност. Ние можем да се свържем с нуждите, които стоят зад действията ни, да ги разберем, да се отнесем грижовно към себе си и заедно с това да признаем какъв е бил ефекта от нашите действия върху другите – нараненост, объркване, разочарование, раздразнение, тъга. Двете неща – ненасилственото отношение към себе си и прошката към себе си и поемането на отговорност и виждането на ефекта от постъпките – не са взаимоизключващи се, напротив – те са двете допълващи се звена за една последваща реакция, която отразява чувствата и нуждите на всички.

Когато се свържем с нуждите, които са довели до определено действие/бездействие, ние действително можем да почувстваме, че единственото, което сме целяли, е да ги посрещнем – и нищо друго. Тогава можем да признаем и съжалението си за това, че сме постъпили така и да помислим какво бихме направили различно следващия път. В известен смисъл това означава да признаем и двете части в себе си – частта, която се опитва да отговори на дадена потребност, и частта, която е предприела действието, за което съжаляваме.

Да подходим към себе си със състрадание може да бъде ефективен мотиватор за промяна. Следващия път бихме могли да кажем: „Имам нужда от още 10 минути спокойствие, за да завърша това, по което работя. Става ли да дойда след това?”

Или – “В момента имам нужда да си почина/чета много интересна книга. Възможно ли е да дойда малко по-късно?”

Или – “Точно приготвих закуската си и искам да я изям, преди да се развали/да не ми е вече вкусна. Ще бъде ли окей да се обадя след няколко минути и да продължим разговора тогава?”

Ежедневно упражнение:

Ежедневно упражнение и практика може да ни стане всеки ден да забелязваме как действията ни са опит за посрещане на наша нужда. И след това – да отбележим всяко съжаление, което усетим по повод на избора си на стратегии за задоволяване на една или друга нужда.