За десетте години, откакто преподавам, около година и половина от които в няколко държавни училища, съм се срещала с десетки учители – такива, които работят в държавната образователна система, и жадуват да я променят.

Убедена съм, че няма учител, който да не иска да използва различни формати и методи, да включва различно съдържание, интересно, съвременно и близко до децата, да може да ги изчаква – тези, които имат нужда от повече време, да може да се съобразява индивидуално с характеристиките на всяко дете (тези, на които сферата е силна и тези, на които не е нито толкова силна, нито толкова интересна). И всичко това е трудно, много трудно в рамките на тази социална структура – държавната образователна система – такава, каквато е направена сега.

И все пак – това споделяне е за това, че все пак – въпреки това – можем да правим нещата различно дори и в рамките на настоящата образователна система.

Защото учителите могат да направят промяна и могат да променят реалността отвътре.

Много неща могат да се променят, ако учителите откажат да се съгласяват с тази рамка – рамка, която не ги удовлетворява. Ганди нарича това “не-сътрудничество”

“Един от основните методи на Ганди е не-сътрудничеството. И макар че на повърхността не-сътрудничеството може да изглежда като противопоставяне, Ганди винаги е твърдял, че „моето несътрудничество има своите корени не в омраза, а в любов“ (Gandhi the Man, стр. 56). „Ние няма да се подчиним на тази несправедливост – не само, защото тя ни унищожава, а и защото тя унищожава също и вас.“ (Gandhi the Man, стр. 74) Ганди твърди, че целите на кампаниите му и на метода, който използва, за да работи по тях, са да има полза на всички.”

Учителите знаят, че тази рамка и този начин на работа не е добре – нито за тях, нито за децата, нито за обществото (Защото предизвиква отблъскване от ученето), нито за самата система (води до множество участници в нея – учители, деца, родители, които са неудовлетворени от функционирането й).

“Ганди настоява особено за това, че условията при евентуално споразумение трябва да вземат предвид и позицията на другите, така че да са поносими за всички.”

“Да приемем практиката за водене на диалог по принципите на на ННК означава, че във всяка ситуация ние разглеждаме нуждите и благополучието на другите, дори във времена на конфликт, и се стремим да постигнем решения, които да поддържат достойнството на всички. “

Достойнството на всички – това означава – и достойнството на децата, и достойнството на учителите.

Системата не съществува сама по себе си заради себе си.

Нейната цел и роля е да служи на другите.

Ако не изпълнява своята цел, нужна е промяна. Понякога тя не се случва отгоре надолу, а отдолу нагоре – от тези, които действат вътре в системата.

Децата, макар че правят своя тих или шумен бунт, са все още недостатъчно зрели, за да формулират и реализират промяна от такъв мащаб и тип.

Силата е в учителите и в това съгласни ли са те да работят в такава рамка. Ако не са – рамката ще се промени. Тя не съществува сама за себе си.

Ако няма кой да я изпълнява – такава, каквато е – ще й се наложи да се промени.

За тази цел, разбира се, е нужно не просто някакви единици да го направят (каквито вече има, и то не малко – и то не такива, които се оттеглят, а такива, които остават и се опитват да направят промяна отвътре), а мнозинство – да стане системна промяна – нужно е много хора да го осъзнаят, да са готови да го осъществят и да се обединим в това. Вярвам, че ще дойде този момент.

Какво можем да правим?

1. Можем да показваме несъгласието си, да го изразяваме, да говорим за него – какво не ни харесва, защо не ни харесва, придружено винаги с – Какво искаме на негово място и защо? Каква е нашата визия? Искаме спокойни деца, обичащи да учат – убедена съм, че всеки учител иска това. Защо не искаме настоящата рамка и система? Защото тя дава точно обратното – тревожни, неспокойни, стресирани деца, които НЕ обичат да учат и се отблъскват от ученето. Нас това ни притеснява и имаме нужда от разбиране, съобразяване, уважение, подкрепа. Те ще дойдат с промяна.
2. Можем да говорим за това – не само с колегите и възрастните около нас – с децата. Какво ни се иска да променим, с какво не сме съгласни. Обсъждането на темите с тях равноправно показва едно съвсем различно отношение към тях.
3. Можем да се учим на нови, ненасилствени подходи и методи – и като отношение, език и взаимодействие към децата, и като методики. Можем да се учим на тях, да разказваме за тях, да ги споделяме.
4. Можем да се опитваме да ги прилагаме.

Какво още можем, така че стресът покрай ученето и изпитването да не е толкова голям?

1. Можем да се опитваме да се съобразяваме с моментното състояние на децата – знаем, че има дни, в които те са повече в кондиция и такива, в които не са. Можем да общуваме с тях за това
2. Можем да ги питаме как те биха искали да научат дадено нещо.
3. Можем да обсъждаме с тях начините на преподаване и проверяване на знанията и да ги включваме активно в прилагането им.
4. Можем да им съобщаваме кога и как искаме да проверим кой какво е научил.
5. Можем да даваме период от време, в което децата да знаят и да се подготвят – да дойдат при нас и да заявят готовност знанията им да бъдат проверени.
6. Можем да измисляме с тях нови форми на проверка на знанията, които им носят повече удоволствие, отколкото стрес. Може взаимно да си проверяват или сами на себе си, когато са готови. Може сами да описват грешките си и да дават нови предложения как да не ги допускат повече.
7. Можем да направим нещо, което зная, че за някои учители ще прозвучи радикално – да позволим на децата да си помагат – дори и при изпитване – когато някой ти помага в нещо, което не знаеш, така ти го научаваш!

Можем…можем още толкова много неща…допълнете и вие!