От малка любимата ми дейност е да чета и да пиша. 

Оставена сама, мога да правя това по цял ден – редувам ги – чета, пиша, чета, пиша. 

Този образ в момента изглежда детето-мечта за повечето родители. Когато аз бях малка обаче, нямаше чак такъв фокус и фиксация с четенето и писането, затова никой не обръщаше чак такова внимание. Някак – ясно беше, че всички се научаваме да четем рано или късно – някои сами (като мен), други с помощ (от родители, учители, баби или дядовци, по-големи сестри или братя).

Научих се да чета сама на 5 години. Поглъщах книги като пуФкав бял хляб.

От първи-втори клас измислях и пишех истории, стихотворения, гатанки.

В трети клас вече пишех разкази, роман, книга, а в пети започнах първия си сценарий за филм.

Излишно е да казвам, че бях любимката на учителката – първо на началната ни – от 1 до 4 клас, а след това – естествено – на тази по български език и литература. 

Тази страст си продължи прогресивно до две издадени книжки с истории за деца, а вкъщи има още четири готови, както и сума ти разкази (които надали ще се реша да издам, де), винаги ходя с тефтер или бележник под ръка и си записвам всичко, имам редовно започнати за четене по около десет книги наведнъж…и т.н. И т.н. (спирам, защото този списък може да продължи).

Някъде преди около 7 години, запалена и обичаща да пиша, ми попадна възможност да изкарвам пари по този начин – чрез писане на статии в сайт. 

Радостта ми бе голяма, защото, нали, аз точно това обичам да правя.

Работата включваше задължително написване на няколко статии на ден по подадени теми.

Отне по-малко от месец, за да може тази ми любима моя дейност да се превърне в едно силно отблъскващо занимание за мене, да ми опротивее до степен, в която като си помисля, че “трябва” да напиша две статии за деня на тази и тази тема, “най-естествено” се появяват всякакви други задачи и дейности, само и само да не се захвана с писането.

С този история искам да кажа, че:

1. не, това (отблъскването) не се случва само на една определена подрастваща възраст (децата), когато са насилени да правят нещо – например, когато са накарани да четат насила, пишат насила, смятат насила или друго – това се случва с всички нас, когато сме принудени да правим дори и любимото си нещо (за не любимите въобще не искам и да си помислям) по определен график, час и интензитет, с точно определен фокус, начин и т.н. 

Не просто да четеш – да прочетеш тези произведения. За този период и това време. 

Не просто да пишеш, да пишеш точно така и точно това.

И точно по този начин.

И точно в този ден и час.

И точно толкова време. И… (т.н., т.н.)

2. не, това не ме изгради като личност (основния аргумент на принудителното образование*), то ме демотивира, то ме откъсна и отдалечи от любимата ми дейност, то ме потисна и творчески, и психически, то ме направи апатична и към другите неща. 

Излишно е може би да казвам, че го прекратих (тази работа) още след няколко месеца. 

Отне ми по-малко от месец да намразя любимата си дейност и буквите, езика и текстовете и около половин година да се завърна отново спокойно и радостно към нея.

Да, това не се случва само на децата, а на всички ни, когато се почувстваме насилени и принудени да правим нещо (дори и любимото ни), рамкирано по този начин.

И да – отговорът на големия въпрос и страх е: да – нещата могат да бъдат правени и научени и по друг начин. Изисква обаче търпение, вяра и доверие (последните две имат еднакъв корен, но различно значение) – уви все неща, в които ние в този свят имаме да учим.

Учене е удоволствие! Ученето е (понякога) и усилие, да. Но едното не изключва другото:)

Бидейки усилие, това не означава автоматично да не е удоволствие.

Нужно е обаче да са включени много възможности за автономност, избор, свобода, за да не изчезне елементът на удоволствие.

Нужно е уважение към личността, съобразяване, емпатия, грижа – все други нужди, които винаги са ни на дневен ред и незадоволяването им повлича след себе си огромно неудовлетворение и съпротива.

Всички знаем какво удоволствие ни доставя да се разровим и да научим нещо, което ни вълнува и ни е интересни.

Всички знаем как можем да положим много големи усилия за нещо, което ни е важно и ценно – нещо, за което вътрешно сме избрали да се постараем, а не се водим от външната мотивация на наградата или наказанието.

* принудително (насилствено) образование наричам такова, което те принуждава в определен момент да погълнеш определен обем знания и информация (независимо от твоите лични характеристики, особености, потребности, независимо от контекста – пък нали знаете – всичко ни се случва в някакъв контекст и той е и определящ за случващото се) . Аз си го наричам и несъобразително, неуважително, незачитащо образование, защото по никакъв начин не се съобразява с теб като личност и въобще с човешката природа и учене като цяло. То може да се нарече и с много други имена, но най-ми пасва принудително (насилствено) образование.

НАСИЛСТВЕНО/ПРИНУДИТЕЛНО ОБРАЗОВАНИЕ

Принудително, защото в основата му стои принуда. А навсякъде където стои в основата принуда, тя е постигната с насилие, затова е и насилствено.

Защото в основата му стои принудата и насилието да се учи в даден момент, определено нещо, по даден начин, и точно определена продължителност. Най-отдолу седи натискът да се учи.

Тоест – освен, че ученето в традиционната образователна система е:

–          Неестествено – тоест – не се случва по начина, по който човек е устроен да учи,

–       то е и насилствено

И това е, което ме плаши най-много.

Защото насилието поражда насилие. 

Насилието поражда омраза, отблъскване, агресия, апатия.

Когато извършваме върху някого насилие, и особено когато то е системно, в продължение на повече от 10 години, това няма как да не даде трайни последствия върху психиката на този човек и върху отношението му към съответната дейност (в случая – ученето). 

Отделно от това, че го поставяме в условията на стрес и страх за много дълъг период от време, няма как цялото това преживяване  да не го изпълни с вътрешна (дори и тиха) ненавист :

–          Към ученето като цяло – което спира развитието му след училище и в живота

–          Към хората, които го карат – учителите, родителите

–          Към системата като цяло

–          И към живота – че го насилва (понеже на тази възраст може да не може да се определи кой точно е отговорен за случващото се)

Няма как да не провокира бунт – тих и скрит или шумен и явен.

НЕНАСИЛСТВЕНО УЧЕНЕ И ОБРАЗОВАНИЕ

Ненасилственото учене и образование е всяко образование, в което няма насилие.

Под насилие имаме предвид не просто физическо насилие – слава богу, вече развитите страни сме над това (в по-големия процент).

Става въпрос и за психическо и емоционално насилие – някой да те кара да правиш нещо, което не искаш – това Е насилие. Става въпрос да няма страх (принудата, насилието и заплахите раждат точно страх, тревога, безпокойство), срам, унижение, вина. 

А какво да има?

Да има уважение.

Да има слушане и чуване – на детските потребности и чувства, мнения, интереси, мисли и желания.

Да има съобразяване.

Да има възможност за автентично себеизразяване, избор, свобода, автономност.

Много време съм търсила кое е онова, което най-много ме привлича в самонасоченото учене и демократичното образование.

Известно време ми отне да разбера защо до такава степен се припознах в демократичното образование –  то влезе в очертанията на идеята за ненасилие, на която съм привърженик – от която идва и ненасилствената комуникация, ала ненасилствената комуникация е само частичка от ненасилието като живот. 

За да живеем ненасилствен живот, ненасилието като живот и подход, следва да го приложим не само към комуникация и отношенията си, но и към организациите и социалните ни структури (към начина, по който ги създаваме, изграждаме и поддържаме), към начина по който действаме и работим, към начина, по който отглеждаме и образоваме децата си – тоест – и към образованието. Настоящето образование за мене е пример за насилствено образование, принудително образование, а демократичното – един вариант- проява на ненасилственото образование – такова, в което няма насилие и принуда. Разбира се – то и затова е стряскащо, защото в нашите глави, от начина, по който сме отгледани и образовани, тези две неща вървят ръка за ръка – образованието и принудата (насилието**), ученето и принудата (насилието**), все едно няма едното без другото.

Ами има.

** принудата е вид насилие. Използвам първо обаче тази дума, и после в скоби “насилие”, защото думата “насилие” е по-стряскаща и знам, че за много хора ще е по-трудно да се свържат с нея и да признаят, че използват насилие (не само в образованието). За “принуда” не съм срещала толкова съпротива да се потвърди, че се използва, дори добро се води някъде.

P.S. Често срещам аргумента, че и ние, възрастните, правим много неща, които не са ни приятни, така да се каже – по принуда. Всъщност всички правим такива неща – неща досадни, битови, необходими. Но разликата е, че всички ние избираме да ги правим – можем да изберем и да не ги правим – и да поемем отговорността за това. Децата нямат възможност да изберат да не ходят на училище и да поемат отговорността за това. Както казва американския психолог Питър Грей в статията си за “Седемте гряха на принудителното образование”, където нарича училището “затвор”  – “Учителите също нямат повече свобода от учениците (един вид – и те са принудени от системата). Но те, за разлика от учениците, са свободни да напуснат. Могат да изберат да напуснат, затова те не са в затвора (капана на принудителното образование). Децата обаче – не могат. И това, противоречи цялостно на две много базови и фундаментални човешки нужди, на които им е отказано посрещане и удовлетворение – безопасност и сигурност, от една страна, и автономност и свобода, от друга. За нужди като забавление, лекота, баланс, хармония, въобще и не споменаваме, но отсъствието на горните две…е трагично и води до трагични последствия.

P.S.S. В духа на ненасилствената традиция, често съм си мислила и съм се опитвала да се свържа с причините (нуждите), довели до образованието такова, каквото е сега, до измислянето на тази система, която принуждава другите да учат.

След проучвания установих, че и тя, както много други явления в света ни, се е зародила от една много чиста идея – на Мартин Лутър Кинг – да има достъп до образование за всички – тогава, във времена, в които да си образован е било привилегия, а всички останали – лесно манипулирани, заради липсата на грамотност.

Така че нуждата тук е от компетентност, учене, развитие, растеж.

Други нужди, които предполагам биха могли да доведат до тази система са именно нуждата от сигурност (за грамотност), нуждите от ред, организация, предвидимост…удовлетворяването (постигането) на тези нужди обаче може да бъде постигнато по много и различни начини и ограничаването на базовите човешки свободи и избори, както и повсеместния контрол са стратегии, които имат разрушително въздействие върху отделната личност, а оттам – и върху обществото като цяло.

Маги Благоева