С необходимата доза смирение, всеки един от нас може да си представи как в идеалния случай бихме общували и взаимодействали с другите, с които имаме връзки и отношения. И то е неотменно свързано с дълбока свързаност със себе си, саморазбиране и самопознание.

Здравите отношения неотменно се градят на лично самопознание.

За съжаление много малко хора посвещават достатъчно време в опознаване и разбиране на себе си, по-скоро се случва обратното – отделяне на време в опознаване основно на другия. И за съжаление това не ни помага за нашата вътрешна яснота, зрялост и осъзнаност – което е първото основно нещо, от което имаме нужда при взаимодействие с друго човешко същество – да сме наясно с нашите чувства, нашите мисли и как ни влияят, нашите нужди, нашите реакции, нашите бутони – именно това е вътрешната зрялост.

Поради отсъствието й, вместо да общуваме директно и спокойно, ние сме склонни да изпращаме различни изопачени, индиректни, странни и много безполезни сигнали за това, което наистина се случва в нас (понеже и ние самите не сме достатъчно наясно с него и не го разбираме – не сме отделили време да го опознаем и разберем): сигнали, които в крайна сметка объркват, вбесяват и често отегчават нашите партньори. Затрудняваме ги изключително много да ни разберат– и в същото време дълбоко негодуваме от неразбирането им.

Този трагичен цикъл е толкова отчайващ и болезнен и често изглежда непреодолим.

Нужно е да се опитаме да разберем пречките и да погледнем с изключително състрадание как бихме могли да се справим по-добре.

Има четири големи характеристики на това как работят умовете ни, които пречат на свързването и комуникация:

1: Предполагаме, че другите трябва да знаят

Няма по-разпространено вярване в любовта от това, че другият човек трябва да разбере какво искаме, чувстваме, желаем и за какво се сърдим, без да е необходимо ние да му казваме. Ние носим със себе си мощна идея, че можем и трябва да бъдем разбрани от любимия ни човек безмълвно, по един магичен начин.

2: Изпадаме в паника

Толкова се страхуваме, че няма да бъдем разбрани, че се държим по начини, които гарантирано потвърждават и надхвърлят най-лошите ни страхове.

Вместо да изложим онова, което е в нас спокойно, ние избухваме в най-неподходящите моменти, ужасени, че пропиляваме живота си с някой, който не ни разбира и само ни разочарова, и ставаме отмъстителни, обвинителни, заядливи или самосъжаляващи се, докато изхвърляме всичко, което е в нас.

Ставаме властни и контролиращи или може би мълчаливи, отдръпнати и строги. Понякога се потапяме в работата си или се опитваме да заглушим болката си с твърде много храна или вино. Това, на което партньорът ни е свидетел, е външното ни поведение, а не скрития стрес – и затова приема, че просто сме суетливи или заети, мрачни или самоугаждащи. По този начин ние губим публиката, от която толкова отчаяно се нуждаем.

За да са възможно най-честни и подробни, двамата партньори в една двойка е нужно да довършат следното изречение:

– Когато се чувствам тревожен, понякога се опитвам да се справя, като…

Това е моментът да дадем на партньора си решаващо ръководство за разбирането ни. Обръщаме в думи това, което обикновено изразяваме само чрез подвеждащо поведение. Признаваме проблемите, които стоят в основата на нашите по-объркани и изкривени действия.

3: Търсим внимание по начини, за които после съжаляваме

Искаме партньорът ни щедро и със съчувствие да насочи мислите си към това, което ни притеснява, но вместо да обясняваме тихо, ние използваме индиректни – и понякога драматични – стратегии. Дори акт, който изглежда толкова пренебрежителен, като напускането на стаята, може да бъде молба за разбиране (макар и изразена по начин, който със сигурност ще се провали да постигне желаното).

За повече яснота и разбиране, попълнете заедно следната таблица с това, което е най-съответстващо за вас:

4: Цупим се, сърдим се

Нацупването и сърденето е една от най-странните и объркващи разновидности на непряка комуникация. И двамата отказваме да кажем какво ни притеснява по учтив и любезен начин – и в същото време извратено се надяваме, че партньорът ни ще разбере какво не е наред и ще бъде изцяло мил и съпричастен към нашата кауза.

Когато партньорът ни попита какво има, ние казваме „Добре съм, нищо не е наред“ – но това, което наистина имаме предвид е: „Вече трябваше да си разбрал какво си сгрешил и какво ме разстройва. Надявам се, че сега ще забележиш и ще се извиниш и ще съжаляваш, но ще се погрижа да не го направиш, за да мога да докажа колко си нелюбезен.“

Звучи абсурдно – и е така.

– Опитайте се да си спомните конкретен случай на цупене и обяснете:

1. а) Защо се разстроихте
2. б) Какво почувствахте
3. в) Защо ви беше толкова трудно да го кажете директно

Произходът на индиректната комуникация почти винаги е в детството.

Когато сме били много малки, често не сме имали капацитета или контекста да разберем и обясним какво ни разстройва, така че сме прибягвали до това да не казваме нищо, да мразим мълчаливо, да избухваме и да тропаме с крака.

Помислете над следните въпроси:

– Какво научихте за общуването от родителите си? Какво правеха, когато бяха разстроени? Помогнаха ли ви да намерите думите? Какви ролеви модели имахте?

– Какво ви беше позволено да правите с разстроените и гневни настроения?

В идеалния случай, когато се сблъскаме с неправилно общуващ партньор, бихме направили всичко възможно да четем между редовете. Бихме разбрали, че понякога те не биха могли да ни кажат (или се чувстват твърде развълнувани, за да ни кажат) какво всъщност не е наред и затова биха се държали по начини, които изпращат объркани, нелюбезни, косвени послания за вътрешното им състояние.

Бихме разбрали, че зад техните избухвания се крият отчаяни и неорганизирани опити да бъдат разбрани с любов.

Но когато наистина се чувстваме малко по-силни, и двамата ще осъзнаем, че в крайна сметка тежестта и отговорността е върху нас и двамата да се научим да изразяваме оплакванията и желанията си по начин, който е малко по- спокоен, ясен и мил.

Ето няколко стъпки в тази посока:

1. Съчувствайте на трудностите си да бъдете зрели (дори и да сте в напреднала възраст).
2. Изберете тема, която често ви разстройва и вбесява.
3. Упражнявайте се да се свързвате със себе си, да постигате вътрешна яснота какво чувствате и от какво имате нужда и да излагате мислите, чувствата и нуждите си директно и зряло.
4. Повторете упражнението.

И накрая – изводът е само един – за да имаме здрави, устойчиви, ясни връзки и отношения – нужно е да познаваме себе си.

Да разбираме себе си и да постигнем своя собствена вътрешна яснота. Тя не се постига веднъж и еднократно. То е непрекъснат процес. Всеки ден. Всеки момент. Тези въпроси. Изясняването им вътрешно. Това е наша отговорност – не е на другия човек или другите хора, както често се опитваме да я прехвърлим. Наша е. Наша е отговорността да извървим този път.

Наша е и отговорността след това да споделим ясно важното за нас с другия – говорейки за себе си и собствените си чувства и потребности.

И понеже е трудно, може би най-най-най-важното е да емпатизираме и съчувстваме на себе си за цялото предизвикателство и да не упражняваме насилие върху себе си – да не се опитваме да бъдем някой, който не сме или някъде, където още не сме и да вървим с малки стъпки по собствения си път на развитие с признателност и благодарност за всичко постигнато дотук и яснота какво още искаме да постигнем.