Този начин на общуване ни предизвиква да общуваме със споделяне на нашите наблюдения, чувства и изслушване на другия за същото.

Защо това се оказва такова предизвикателство?

Защото в културата ни и в начина на отглеждане, възпитаное и като цяло “съотнасяне към другия” тези неща изначално са поставени по други начини и ние от малки ги научаваме по другите начини.

След това се оказва предизвикателство да ги променим. Какво имам предвид?

Процесът на общуване включва две части – “говорене” (от наша страна) и говорене от другата страна, което за нас се явява “слушане”

Наблюдения – вместо да говорим ясно и конкретно за нашите наблюдения – какво сме чули някой да казва или видели да прави, ние основно говорим за нашите мисли, обяснения, тълкувания, интерпретация, истории по отношение на това какво става и защо става така. Това включва и оценки за случващото се, обвинения, осъждания, сравнения. Веднага предполагаме, че знаем “защо” се случва едно нещо, каква е причината, как е точно ситуацията, мотивите на другия и т.н. Виждаме приятеля си да закъснява трети път за срещата ни и си казваме: “На него не му пука. ” или “За него не съм важна/важен.” вместо да отразим само и единствено точно това, което се случва – “Трети път закъсняваш за срещите ни.” и да попитаме/помолим за неговото споделяне и виждане по въпроса, както и да изложим какво е важно за нас. Повече за наблюденията ще споделя в отделна статия.

Чувства – тук е повече от ясно, че нашата култура не включва много примери от хората преди нас – възрастните как се говори и споделя открито за чувства. Не включва и обучение по въпроса. Има и нещо по-тъжно за мене. То е това, че не включва и убеждението, че е добре да се говори за чувствата. Обикновено се говори за това кой какъв е, отколкото за това как се чувстваме. Много хора нямат и речник с думи, За да назоват чувствата си. Това пък ни откъсва изцяло от себе си, защото чувствата ни са нашето вътрешно състояние/преживяване и да не ги знаем, познаваме, означава да не знаем нашите вътрешни състояния, което на практика означава да не знаем какво се случва с нас. И така, ние по-скоро говорим за това как някой е тъпак, вместо да кажем, че сме наранени, разстроени, тъжни, ядосани, разочаровани, раздразнени/фрустрирани.

Друго предизвикателство е, че объркваме чувствата си с мислите си.

Повече за чувствата ще споделя в отделна статия.

Нуждите/потребностите* – отново нещо, за което те сме свикнали да говорим, не сме били научени да говорим, а дори в някои култури се счита за проява на слабост. А всъщност нуждите ни са причина за всяко наше действие, тоест – зад всяко наше действие стои конкретна наша потребност, която искаме да посрещнем и задоволим.

Вместо това, ние сме свикнали да комуникираме с другите конкретните си стратегии – конкретните пътища/начини, които виждаме за осъществяване на нашите потребности (доста често без въобще и да свързваме стратегията с дадена нужда, тоест – без да осъзнаваме каква потребност обслужва и посреща тя). Често ще кажем, че искаме другият да измие чиниите, а нуждата зад това може да е подкрепа, почивка за нас.

Допълнително предизвикателство е, че не сме научени да търсим повече от една стратегия за задоволяване на нуждите си и обикновено смятаме, че тази, която е в главата ни, е единствената възможна.

Повече за нуждите ще споделя в отделна статия.

Молби – да помолим някого за нещо – за това, което бе обогатило нашия живот и би допринесли за това той да бъде по-срокоен, весел, лек(и т.н.) – това е цяло изкуство. За това изкуство също не получаваче обучение, както и добри примери, докато растем – в културата ни, вместо това, са дълбоко залегнали и вкоренени два други принципа:

– или не питаме и молим за нищо

– или очакваме, че другите са длъжни и трябва да правят някакви неща за нас

Често пъти смятаме, че отправямя молба към някого, но всъщност вътрешно това не е молба, а изискване – тоест очакваме той да го направи или смятаме, че е редно той да го направи, или че така е “правилно”.

Всъщност минаването отвъд мисленето през “правилно” и “грешно” и сменянето му с това какво всеки има нужда, за да се чувства добре и как това може да се постигне е най-голямото предизвикателство, което ни отправя ненасилствената комуникация, защото не сме израснали с такава настройка (израснали сме в среда и култура, която търси кой е прав, кой е крив, кой е виновен и сравнява и оценява).

То е предизвикателство към съзнанието и убежденията ни и затова е и толкова трудно – то не е конкретно към езика ни, а към по-висше ниво на функциониране – не как говорим, а как мислим (за другите и за това, което се случва). Това е промяна от друг вид, промяна на системно ниво. Промяна на ниво език би била да научи определени фрази, които да казваме. Промяна на нива съзнание означава да изхождане от това гледна точка и убеждение за случващото се, което пък от само себе си води и до промяна на езиково ниво. Когато не изхождаш от правилно и грешно, тогава някак отпадат автоматично тези фрази, които говорят за правилно и грешно. Когато фокусът на съзнанието ти да потребностите (твоите и на другите), тогава и езикът ти отразява това и ти говориш за това.

Допълнителна трудност в общуването ни е, че при слушането на другите, (когато слушаме другите), ние не сме свикнали да разкодираме чувствата, нуждите и молбите в речта им.

Не сме свикнали, когато някой каже: “Тоя е тъпак! Този е голям идиот!” – за някой шофьор на пътя, да чуем всъщност чувството (ядосан съм, притеснен съм) и нуждата (защото имам нужда от повече спокойствие и усещане за безопасност на пътя).

Не сме свикнали да чуваме молбите зад думите, молбите в речта ни – зад “Как можа да направиш това?!?!” да чуем “Бих искал следващия път да бъде различно (да имам повече яснота, информация предварително, съобразяване, избор и т.н.

* използвани като взаимнозаменяеми