Думата “парадокс” е гръцка и е образувана от две съставни части – пара (въпреки) и докс (обществено мнение).

Латинското paradoxum означава явление, което изглежда абсурдно, но всъщност е факт.

Според Карл Юнг парадоксът е едно от най-ценните ни духовни притежания и неоспоримо доказателство, че едно нещо е истина.

Карл Юнг казва: “Единствено парадоксът се приближава донякъде до разбирането за целостта на живота.”

Един от невероятните парадокси, пред които сме изправени ежедневно е този за различността (различието) и еднаквостта.

Ние сме както различни, така и напълно еднакви.

На едно външно ниво, всички сме различни.

Сякаш няма две мнения по този въпрос.

Не само по външен вид, но и по предпочитания, интереси, желания…Позиции.

В какво вярваме. Минало. Защитни механизми. Реакции. Поведение.

Предпочитани стратегии за удовлетворение на нужда.

Огромно разнообразие и различие.

И именно погледът и фокусът ни върху това различие всъщност поражда голяма част от напрежението, конфликтите, неразбирателствата между нас, хората.

Когато взаимодействаме, ние преценяваме човекът именно по тези характеристики.

Ако е сходно на нашите – като предпочитания, стратегии, мислене – тогава е ок.

Ако е различно, особено много различно – тогава започват етикетите, диагнозите и всичко, което ни отдалечава едни от други.

“Как може да постъпи така? Това е безумно!”

Първосигналната реакция към различието е отхвърляне.

Осъждане на различието и дистанциране от него.

Реагираме през различието, осъждането, страха, болката.

“Как може да си мисли това?”

“Как може да вярва в това?“

“Как бихме могли да имаме нещо общо?“

Тази реакция и този фокус ни пречат да видим другото, а именно, че в дълбочина и същност – всички сме еднакви.

Заради това външно ниво не успяваме да видим, че в дълбочината всички сме еднакви – с еднакви нужди, че другият е същото човешко същество като нас и има същите нужди, макар и да избира различни начини да ги удовлетвори.

Да, всички сме еднакви.

Това е по-трудно да се види – особено в моментите, в които повърхностните различия силно си проличават.

Но всички сме човешки същества.

Всички имаме едни и същи потребности, макар да избираме различни начини и стратегии за тяхното удовлетворяване.

Изпитваме едни и същи чувства, макар че при различните хора се проявяват в различни ситуации и по различен начин – имаме си различни изградени механизми за справяне и реакции.

Същността е една.

Онова, което е на повърхността обаче, е основното, което виждаме и което, когато е много по-различно от нашето, ни дразни и ни е трудно да възприемем.

И което ни пречи да видим общата си човешка природа.

Не успяваме да видим човечността в другия, еднаквостта с нас.

Заради различието на повърхността.

Отказваме да приемем, че може да имаме нещо общо (обща човешка природа) с някой, който мисли различно от нас или прави нещо различно от нас, защото ни е трудно да видим, че под различните мнения, желания, позиции, предпочитания, убеждения, вярвания, стои една и съща същност.

Но това е един от парадоксите на живота – ние сме както различни, така и абсолютно еднакви.

Различието е един от най-големите ни уроци според мен.

Да го приемем.

Смирено да признаем, че и другото съществува.

Да излезем от мисленето кой е прав и кой е крив.

Да видим другия като човешко същество като нас със същите нужди, независимо как действа.

Да помним, че действията, които не разбираме, също се опитват да посрещнат някоя от тези нужди.

П.С. А още по-интересното е, че именно различията правят света ни интересен – ако всички сме еднакви на външен вид, желания, предпочитания, интереси, мнения и т.н. – какво скучно място би бил светът! С нищо не би могло да ни изненада.