Много ценен и богат на възможности момент във всеки конфликт е, когато осъзнаем и признаем (приемем и валидираме), че и двамата сме наранени и ни боли.

И аз, и ти.

Ти си ядосан – отдолу има болка.

Аз съм наранена (разочарована, разстроена, раздразнена, т.н.) – отдолу има болка.

И двамата изпитваме болка – какво би се случило, ако приемем и признаем това?

Ние не знаем какво да правим с болката, потискаме я, не я признаваме, игнорираме я, избягваме я, действаме отгоре й – за да я заглушим, затапим и може би по този начин – да не я чувстваме.

Ако просто я приемем и признаем, че е там – дори само от това може да настъпи облекчение.

Да. Боли ме.

Да. Боли те.

И…ако мен ме боли – и има много болка в мен – то значи аз съм пълна – пълна с болка.

Когато съм пълна – това означава, че не мога да слушам. Не мога да чувам. Не мога да присъствам ЗА друго човешко същество.

Слушането е определено налично пространство.
Така че, ако съм пълна, не мога да слушам.
И ако и двамата изпитваме болка, означава, че и двамата не можем да слушаме.

Няма никакъв смисъл да се напъваме за това в този момент.

Една от дефинициите, които съм чувала за конфликт е, че двама души (искат да) се изразяват едновременно.

И двамата сме пълни – представете си – има две пълни кошници и тези две пълни кошници едновременно се опитват да се изсипят в другата, но другата също е пълна.

Представете си бъркотията на земята.

Конфликтът е двама души, които страдат едновременно.

Независимо как изглежда – защото понякога този, който е ядосан и крещящ е трудно да го видим като страдащ – независимо от това – винаги и двамата страдат. Защото нуждите и на двамата не са посрещнати. Защото чувството е болка.

И ако и двамата страдаме, ако и двамата сме пълни –

идва въпросът – откъде ще дойде емпатията? Откъде ще дойде съчувствието? Слушането?

Тъй като и двамата всъщност искаме да бъдем чути, и двамата се нуждаем от съпричастност, но и двамата сме пълни, ние не можем да предложим това един на друг.

Много е важно да признаем човечността, нормалността, естествеността на ситуацията, няма нищо лошо или грешно нито в единия, нито в другия, ние просто сме пълни и не чуваме.

Нямаме пространство.

И идва моментът за стратегии.

Едната винаги възможна е тайм аут. Пауза.

Паузата е красив начин да се грижим за живота. За себе си. И за другите.

Паузата не означава – “Майната ти, не искам да говоря с теб.”

Не означава “Майната ти, не ме интересуваш повече.”

Паузата означава да признаеш – “Има болка в мен и болка в теб. Бих искала да чуя, но не мога. Така че по-добре да отида в стаята си и може би ще опитаме след час.”

И в стаята си мога да опитам две неща –

1. Едното е да взема химикалка и хартия – защото това, от което се нуждая, е свързване със себе си.
   Имам нужда от съпричастност.

Химикалката и хартията са невероятен инструмент – с тях мога да изразя всичко, което съществува като мисли в главата ми, всичко, което си мисля, че не е наред с другия човек, всичко, което прави или не прави грешно, мога да кажа всичките си мисли.
Хартията е безопасна среда, където мога да оставя своите обвинения, критики, оценки, етикети.

Да не ги потискам, а да ги излея.
И чрез това бавно да се свържа с моите чувства и нужди под тях.

Какво ми казват тези обвинения? Какво е това, което искам? От какво имам нужда?

2. Друга стратегия е да се обадя на приятел, емпатичен приятел. Да предложи емпатия. Който ще ме изслуша, без да ме съди и обвинява. Ще бъде там за мен. Ще мога да излея емоцията и болката си. Когато тя излязла и отвън, аз мога по-добре да я видя. Мога да се свържа с това, което е зад нея. Мога да си изясня кое и какво ми е важно в случая.

3. Трета стратегия е да намерим посредник, медиатор. Трето лице просто да слуша.
Не е нужно да е професионален посредник, просто човек, който може да отвори пространство и за двама ни, да слуша и не съди и може да види красотата и на двама ни. И двамата наистина да се почувстваме в безопасност, видени и разбрани.

Оттам нататък идва облекчение.

И се отварят много повече възможности.

Без натиск. Без бързане.

С уважение и грижа към живота (през уважението и грижата към моментните ни състояния, чувства и нужди).