Основа в ненасилствената комуникация е разпознаване на чувствата и нуждите ни и търсенето и намирането на най-добрата стратегия/начин за тяхното посрещане (под “най-добрия” се разбира онзи, който е добър за всички замесени страни, не само за нас, и допринася за благополучието на всички).

Това, за което по-рядко се говори, но все пак е интегрална част от цялото е:

Какво правим, когато не успеем (по различни причини – липса на опит, знания, умения, достатъчно въображение, подкрепа/помощ и т.н.) да намерим този начин? 

Какво правим, когато не успееем да посрещнем/удовлетворим нуждата си?

Или:

Какво правим, когато светът и нещата, които са извън нашия контрол не се движат/не действат по начина, който ние бихме искали/харесали – по начина, който посреща нашите нужди и отговаря на нашите ценности?

Обичайната ни реакция, наследена и научена в света днес -в един насилствен свят – е да се разгневим, ядосаме, да изпитаме гняв, възмущение, да обвиняваме, критикуваме, да потърсим виновния, да се опитаме да се наложим все пак над другите, така че да бъде удовлетворена нашата нужда (което е форма на насилие спрямо другите и винаги идва на висока цена, когато е насилствено – което обикновено не осъзнаваме) или да се отдръпнем/затворим, откажем изцяло, омаловажим нуждите си – което пък е форма на насилие спрямо себе си.

Каква е алтернативата?

Какъв е ненасилственият – към себе си и другите подход?

Тъгуване, скърбене – да си позволим да потъгуваме/изтъгуваме/поскърбим за това, че не сме успели да намерим начин, за това, че нуждите ни са неудовлетворени.

Скърбенето (mourning – англ.ез.) е специфичен процес, в който ние си позволяваме да изпитаме (а не да избягаме) от тъгата, скръбта, болката и страданието от непосрещната потребност, от нещо, от което имаме нужда, но не можем да намерим начин, път, от неосъществена възможност.

Обикновено сме свикнали да бягаме от болката и истинското изпитване на страданието при непосрещната нужда, защото то е някак…тежко и сме се научили от малки да търсим начини да го избегнем, да избягваме болката и страданието.

Научили сме се да търсим кой е виновен и да се крием зад това – зад гнева, фрустрацията, агресията, виновността.

А зад тях стои болка. Тъга. Скръб. Чиста. Неподправена. Истинска.

Чака да бъде изпитана и отразена. Да бъде валидирана.

Процесът “скърбене” е истински освобождаващ, истински трансформиращ.

Той валидира – ситуация/случка/чувство и нужда и отсъствието на нейното посрещане -“Да, това се случи…” и “Да – имам силна нужда от подкрепа и не знам как и откъде да я получа…”

Накратко – за настоящето – ИМАМ НУЖДА И В ТОЗИ МОМЕНТ НЕ ЗНАМ КАК ДА Я ПОСРЕЩНА.

Или за миналото – Имал съм тази и тази нужда – от внимание, присъствие, подкрепа, да бъда видян, чут…да имам усещането, че съм значим..

Или – за настоящето – Нещо се случва, което не ми харесва (или ми е трудно да приема), но е извън моя контрол…

Или за миналото – Нещо се е случило, което по никакъв начин не е посрещнало моите нужди…но аз не съм могъл да направя нищо по въпроса (тогава)…

Процесът на скърбене освобождава другите от отговорност за нашите чувства и посрещането на нашите нужди, връща отговорността на истинския й притежател – ние самите – и трансформира гнева и насилствения подход, трансформирайки нашата гледна точка и мислене – от това да обвиним другите за това, че не ни помагат до това да обърнем внимание просто на самата нужда от подкрепа и да скърбим за това, че в момента не виждаме начин да я посрещнем.

Обучителят по ненасилствена комуникация Мики Каштан казва, че за ненасилствен свят са нужни хора, които могат да живеят в мир с непосрещнатите си нужди.

Мирът, ненасилственото общество и начин на живот до голяма степен зависят от способността ни да живеем с непосрещнатите си нужди, от способността ни да толерираме неудовлетворените потребности, да приемем, че са такива.

Каква е алтернативата? Да се гневим, ядосваме, тръшкаме, сочим с пръст, обвиняваме, осъждаме? Това докъде ни довежда?

Доближава ли ни до удовлетворяване на нашата потребност.

И ако да – на каква цена?

И какви са причините, поради които искаме хората да направят за нас това, което ние искаме от тях – страх от последствия/наказание и прилаганото от нас насилие или желание да допринесат за живота ни?

И все пак – ако се откажем от гореспоменатите така добре изучени от нас реакции, какво ни остава? Какви възможности имаме?

Да скърбим. Да потъгуваме.

Скърбене ни е нужно по много поводи – например –

Когато се случва нещо, с което не сме съгласни, но на този етап не виждаме как можем да променим (без насилие – ненасилствено).

• Когато ние самите направим нещо, което е против нашите собствени ценности (както винаги, правим такива неща, не защото сме “лоши”, а защото посрещаме някакви други свои нужди – например – ако моя ценност е екологичният и природосъобразен начин на живот, но не отивам да изхвърля органичния боклук в най-близкия до мен компостер, който е на около 2 километра, може по този начин да посрещам нуждата си от лекота, удобство и ненатовареност в ежедневието, нуждата от почивка, релаксация и свободно време за други важни за мен неща)
• Когато наши действия, замислени с добро намерение, всъщност имат неприятни последици за някой друг, за които ние не сме се сетили, не сме предвидили, че ще имат този ефект върху другите

Нидерландската обучителка по ненасилствена комуникация Marianne van Dijk описва още 10 ситуации/моменти, в които обикновено имаме нужда да отворим пространство за себе си да тъгуваме и скърбим за случващото се (а рядко го правим или рядко го правим достатъчно дълго, колкото имаме нужда – просто защото не е заложено културално – не присъства в нашата култура):

“В NVC казваме, че „тъгуването, скърбенето, траурът“ е човешка потребност, точно както „да бъдеш обичан“ е човешка нужда.

Доста често, когато чуем термина „тъгуване, скърбене, траур“, си мислим само и основно за загубата на любим човек, но всъщност има няколко вида загуба, които биха могли да се възползват от отделянето на време за скръб.

Ето моите топ 10:

1) Приятелства и любовни отношения, които приключват

2) Етап от живота, който приключва, например: преминаване от работа към пенсиониране.

3) Общност, която напускаме, независимо дали е клуб по книги или цяла религия.

4) Деца, които преминават към следващата жива фаза.

5) Дейности, които вече не можем да правим, или може би никога не сме били в състояние да извършим поради психически или физически предизвикателства.

6) Загуби на големи или малки суми пари.

7) Откриването, че приятелска или служебна връзка не е това, което сме очаквали да бъде.

8) Загуба на къща, независимо дали е доброволна или не.

9) Липсване на държава или култура, загуба на определени навици и чувство за принадлежност, които може да са дошли с това.

10) Загубата на красотата ни поради злополука или стареене (знам, че тази за стареенето може да се задейства, защото бихме искали да имаме култура, в която се вижда красотата на всички възрасти, но знам, че в момента много хора изпитват загуба в това).”

Каквато и да е ситуацията, ние, хората се нуждаем от време и пространство, за да скърбим.

Това действително е човешка нужда.

За онези неща, които са извън нашия контрол.

За онези неща, които са в нашия контрол, но не можем да открием начин, път…

За пропуснати възможности…

За неокрити начини за посрещане на потребности…

За грешки…

За неосъзнати действия с ефект, който не сме желали..

Чрез скърбенето ние интегрираме новата реалност по ненасилствен начин, така че отново има енергия, която да използваме за това, което всъщност е в нашите сили и за това, което следващите пъти можем да направим по-добре!

Ето и едно видео от Маршал Розенберг, създателят на Ненасилствената комуникация, в което споменава за процеса на скърбене

Автор: Маги Благоева