Интервю на Тами Симон (Tami Simon) от Sounds True с Тара Брач (Tara Brach), автор на книгата Радикално приемане (Radical Acceptance) и True Refuge: Finding Peace and Freedom in Your Own Awakened Heart

Тами: Какво се случваше вътре във вас, което ви доведе до тази идея, тази нужда от радикално самоприемане?

Тара: Осъзнах, че най-дълбокото ми страдание бе усещането, че не съм достатъчно, а когато страдах много – дори чувството на отвращение към себе си. Видях го и в моите ученици и клиенти.

Вярвам, че усещането за недостатъчност е най-разпространеното страдание в нашето общество.

Имах един приятел в колежа, който четеше книгата “Learning to Be Your Own Best Friend” и си помислих – “О, боже, аз съм възможно най-далече от това.”. И беше дори нещо повече – Аз не вярвах на себе си.

Ние често не разпознаваме това, което аз наричам “транс на недостойнството” – колко много сме хванати в капана на усещането, че не сме достойни, че не струваме, че не успяваме.

И това обикновено се проявява на всеки фронт по някакъв начин. То е като фон, като фонов шум, който винаги казва: „Как съм сега?“ Обикновено откриваме, че има несъответствие в начина, по който мислим, че трябва да бъдем, и нашето осъзнаване за това какво реално сме. В това несъответствие ние чувстваме, че винаги не сме ок.

Един болногледач ми каза, че най-голямата мъка и съжаление на умиращите хора е, че не са живели верни на себе си. Живели са според очакванията на другите, но не според истината на собствените си сърца. И накрая присъства това чувство, че „не живях този живот верен на това, което съм“.

Ако попитам колко души говорят немило на себе си, всеки ще вдигне ръка. Но аз мисля, че това, което не осъзнаваме е цялостното усещане на “Нещо не е наред с мен.”, което имаме и как то прониква в нашето ежедневие. Свива всичко. Това е дълбоко усещане за недостатъчност, за това, че сме недостатъчни. Това е транс, който затваря нашия живот по начин, който не осъзнаваме.

Tами: Какво според теб събужда хората от този транс? 

Tара: Страданието. Например, ако сте във връзка и осъзнаете: “Аз не мога да бъда близък с никого!” Ако някой ме опознае, той ще ме отхвърли. Страданието и болката са пробуждащата аларма – да се събудим и да изследваме как да започнем да спираме тази война срещу самите себе си.

Така че страданието е това, което стартира събуждането.

Tами: Как да се научим да вярваме на себе си?

Тара: Нека дам един пример. Една жена дойде при мен след една лекция и ми каза, че не заслужава да се приеме, защото не е била добър родител на своето 5-годишно дете. Защото й крещи непрекъснато и е много критична към нея. Вярно е, нейното поведение не е идеално. Но аз попитах тази жена: “Обичате ли дъщеря си?” Тя каза: “Да, разбира се, нямаше да съм толкова разстроена, ако не я обичах.” Тогава й казах: “Тогава прекарай малко време да се свържеш с това чувство на любов към дъщеря ти.” Защото това е в сърцето й и това е, с което тя може да се свърже и да приеме. Това е тя самата.

Ние не можем да имаме доверие на нашето его (на нашия ум, който ни казва какво трябва или трябва да правим, какви сме или не сме, какво е правилно или грешно, бел.прев.). То е ненадеждно, неконтролируемо, устремено и страхливо. Истинското чувство на доверие идва от свързването с по-дълбоката част от нашето аз, а това изисква внимание.

Често пътят към приемане идва през паузата – да спрем, да паузираме, когато усещаме/смятаме/мислим/вярваме, че не струваме. Да се обучим в това да правим пауза, когато изпитваме страдание е изключително важно. Виктор Франкъл е казал: “Между стимула и отговора има пространство. В това пространство е нашата сила да изберем своя отговор.” В нашия отговор лежи възможността за израстване и свобода. Затова първата стъпка е паузата.

След това, нужно е да задълбочим вниманието – да стигнем под мислите и да определим какво се случва в тялото и в сърцето ни в този момент.

Нужно е да осъзнаем, да доведем до осъзнаване колко е болезнено за нас. Аз наричам това усещане “Ауч!”

Подкрепящо е да сложим ръка на сърцето си в такъв момент. Всичко, от което се нуждаем е намерението да бъдем нежни, мили, внимателни към този момент на страдание. Не можем да се престорим, че сме мили към себе си в този момент, но можем да кажем: “Искам да бъда способен да съм нежен към това място, което в момента се чувства толкова зле.” И тогава се случва пренастройване, промяна. Тази промяна е движението от “недостойното и незаслужаващо Аз” към едно състрадателно присъствие, което наблюдава това незаслужаващо Аз.

През последното десетилетие имах пристъпи на болест, които бяха много смиряващи. Мога да бъда раздразнителна и егоцентрична, когато съм болна и тогава започвам да не се харесвам – за това, че съм „лош болен човек“. Започвам да си мисля, че не съм духовна по начина, по който съм болна. Буда нарича това втората стрела. Първата стрела е да се чувствам болен, а втората стрела е да се чувствам недостоен, защото съдя себе си, че не съм добър болен човек.

Тами: Мислиш ли, че този транс, в който изпадаме – да се чувстваме недостойни, незаслужаващи, че не струваме – е свързан с нашето съвременно общество или е нещо, което винаги се е случвало?

Тара: Има културен компонент. Особено на Запад имаме много малко естествени начини, по които да се чувстваме свързани и принадлежащи, по които да проявим и преживеем нашата базова човешка “хуманност” и доброта. Живеем в общество и култура, основани на страх – състезателни и свръхконсумиращи.

Няма покана и подкрепа да чувстваме удовлетворение. Няма покана да се отпуснем и да си кажем: “Този момент е достатъчен.”. Това би спряло икономиката, би я извадило от релси и темпо. Нашата култура храни усещането, че трябва да бъдем по-добри. Трябва да бъдем нещо повече.

Но веднъж щом разберем, че страдаме, защото сме във война със себе си, може да направим дълбоко и искрено споразумение да приемем себе си и света, какъвто е.

Един от начините за събуждане на „невронните мрежи на състрадание“ е идеята за съзнателна общност: място, където споделяме нашите уязвимости; отразяваме взаимно добротата си; приемаме неизбежните конфликти и ги превръщаме в по-дълбоко разбиране; и слушаме дълбоко. Има чувство за принадлежност един към друг.

Тами: На теб още ли ти е трудно с приемането на себе си? Изпадаш ли все още в транса на това да се усещаш недостойна?

Тара: Да. Понякога откривам, че съм в лошо настроение и когато проверя какво стои отдолу под повърхността, осъзнавам, че съм се предала. Понякога мисля, че се провалям като приятел или като подкрепа за моята възрастна майка. Или си мисля, че не съм била на разположение и с достатъчно присъствие така както бих желала по време на разговор. Понякога, ако знам, че съм наранила някого, може много да се измъчвам. Разликата между тогава (преди 15 години, макар че е постепенен процес) и сега е, че стоя по-малко в това състояние. По-бързо разпознавам, че съм попаднала в транса – в мислите и убежденията, че съм недостойна.

Другата разлика е, че разпознавам мислите и чувствата, но не им вярвам толкова много. Чувствата са там, и мислите са там, но усещането за това коя съм аз под тази част от мен, която осъжда и критикува, е много по-живо и лесно достъпно. Знам, че има едно любящо сърце, едно същество тук, едно съзнание, което не се идентифицира с мисълта за недостойното Аз. Но пак трябва да намеря пътя към него.

Един от начините, по който намирам обратно пътя към себе си е като мисля за тази метафора:

Представете си, че вървите в гората и виждате малко куче. Мислите си, че кучето е много сладко и се приближавате към него, искайки да го погалите. То внезапно изръмжава и се опитва да ви захапе. Кучето вече не ви изглежда сладко и може би чувствате страх или гняв. Когато вятърът подухва и листата на земята са отнесени от него, виждате, че едно от крачетата на кучето е хванато в капан. Сега вече чувствате състрадание към кучето. Знаете, че е станало агресивно, защото го боли и страда.

Правя пауза и разбирам, че по някакъв начин моят крак е в капана. Онова, което осъждам идва от болката. Тогава омеквам и мога да присъствам за чувствата си и да предложа нежност и състрадание на себе си.

Тами: Искам да разкажем на хората за инструмента, наречен RAIN, с който си известна. Ще обясниш ли?

Тара: Когато сме заклещени в транса, може да имаме някакво мъгливо усещане, че сме там, но е толкова трудно да излезем от това състояние. Ставаме реактивни и объркваме нещата повече. Така че това съкращение RAIN (на английски, на български се получава РПИН) е един лесен за запомняне помощник. Когато сме уловени в транса на недостойнството, можем да си кажем: „Добре, просто поспри“.

R (recognizing) е да Разпознаем, осъзнаем какво става. Всички тези мисли за неструване и недостойнство са в главата ни в момента.

A (allowing) е да им Позволим да бъдат там и на това, което е да бъде. Не се опитваме да се махнем от това, което е. Задълбочаваме и продължаваме паузата.

I (investigating) е да Изследваме. Изследваме внимателно и нежно. Обръщаме внимание на това, което се случва. Какво стои отдолу. Това е и моментът, в който хватката на транса започва да се отпуска.

N (non-identified) – НЕИДЕНТИФИКАЦИЯ – не се идентифицираме с мислите, не се идентифицираме с недостойното, неструващо, незаслужаващо Аз. Звучи като суха концепция, но е много освобождаващо.

RAIN е начин да излезем от транса.

И опира до осъзнаване с нежност.

Превод със съкращения: Маги Благоева