От какво се нуждаят и какво искат учителите и учениците? Учениците, с които често си говорим, ни казват, че учителите не ги слушат и че всичко, което учителите искат е учениците да бъдат тихи и да върнат домашната си работа навреме. Накратко, това, което учениците казват, че искат най-много е учителите и другите възрастни да ги слушат, да уважават техните идеи и да взимат предвид техните нужди.

Учителите искат учениците да поемат повече отговорност за поведението си и за собственото си учене/обучение. Те искат да имат повече време, за да обърнат внимание на индивидуалните учебни потребности и да видят как едно по-ангажирано учене се случва в техните класни стаи. Те искат училищни политики, които са по-уважителни към учениците и които биха насърчили по-уважителни взаимодействия между учениците. За себе си, те биха искали да имат по-уважителни взаимодействия с администратори и други лица, отговарящи за политиките в образованието.

За да отговорим на нуждите както на учениците, така и на учителите, предлагаме поставянето на взаимоотношенията в центъра на вниманието в класната стая. В “основана на взаимоотношения” класна стая, безопасността, доверието, нуждите на учениците, нуждите на учителите и начините на комуникацията са съображения, толкова важни като историята, езиковите изкуства, науката или други академични дисциплини. Учителите могат да мислят, че тези нови съображенията изискват повече работа за тях. Обаче, ние се надяваме да покажем, че времето, прекарано в създаване на сигурност, безопасност и доверие, времето, прекарано в посрещане на индивидуалните нужди и подобряване на комуникационните умения всъщност създава това, което учителите искат най-много – състрадателна общност за учене, в която едно ангажирано учене процъфтява.

Децата се учат в общност. Те слушат хора, които имат значение за тях и за които те самите означават нещо.

Нел Нодингс

Сигурността на първо място

Страхът в каквато и да е форма

Спира разбирането ни за себе си

И за връзката ни с всички неща.

Кришнамурти

Алфи Коeн посочва в книгата си “Без състезания”, че ако искаме да се случва учене, учениците се нуждаят от емоционална безопасност и сигурност, осигурени от „среда, изградена върху подкрепа, грижа, внимание, взаимен принос, чувство за принадлежност, защита, приемане, насърчаване и разбиране“1 – с други думи, една класна стая, „основана на отношенията“, където нуждите на учениците и учителите са уважени. В такава класна стая има сигурност и доверие. А там, където има сигурност и доверие, са и семената за състрадание и ангажирано учене.

Когато учителите съзнателно създават грижовни взаимоотношения и преподават умения за изграждане и поддържане на взаимоотношения, те изграждат силна основа за сигурност и доверие. Проучвания показват, че това повишаване на сигурността и доверието води до повече сътрудничество и по-малко конфликти в класната стая. Учениците са по-чувствителни спрямо потребностите на другите и се увеличава емпатията между учителите и учениците, както и между самите ученици. В допълнение, докладвани са по-добри резултати на стандартизирани тестове за постижения и подобрена способност за придобиване на умения. 2

Резултати от едногодишно проучване на ефектите от преподаването на ненасилствена комуникация на децата в начален училищен етап показват подобрени взаимоотношения между ученици и ученици, намаляване на конфликтите, повишена  увереност в уменията за общуване и като цяло – повече хармония и сътрудничество в училищната общност.3

Въпреки доказателствата, показващи значението и важността на сигурността и доверието във взаимоотношенията, ние знаем, че много ученици и учители не се чувстват сигурни

в училище. От натиска и стреса в класните стаи до конфликтите на площадките, има много неща в училищния живот, които допринасят за безпокойство и страх. Физическото

насилие в училище е най-очевидният признак, че липсва усещането за сигурност в учениците. Страхът, който тези инциденти предизвикват има дълбок ефект за учениците и техните семейства.

Много родители, с които говорихме, се страхуват да изпратят децата си в училищата и избират да ги учат в домашни условия. Съветник в гимназия в Южна Калифорния ни каза, че за първи път

в нейната 25-годишна кариера тя работи с ученици, които така се страхуват за тяхната физическа безопасност в училище, че отказват да присъстват. Това явление се наблюдава в училищата в САЩ. Националната асоциация по образование съобщава, че 160 000 студенти остават вкъщи

от училище всеки ден поради страх от атака или сплашване.

Докато актовете на физическо насилие предизвикват обща тревога и загриженост за

безопасността на нашите деца, има по-малко драматични ежедневни събития в училище,

които предизвикват страх сред учениците, подкопавайки тяхната емоционална безопасност.

Като резултат от задължителния характер на универсалните учебни планове, методите и училищни политики, много ученици от четвърти, пети и шести клас осъзнават, че училището не е място, където те ще могат да получат удовлетворение и посрещане на нуждите си от разбиране, принос и учене. От чувството им на безнадеждност и чувство на неудовлетвореност, някои реагират с остри нападки, словесна агресия, тръшкане и други агресивни поведения. Това не е нищо друго, освен контрапродуктивни стратегии за посрещане на базовите им човешки нужди. Въпреки това тормозът  в една или друга форма е често срещано явление в повечето училища. Центровете за контрол на заболяванията и доклад за превенцията казват, че около 75% от учениците споделят, че са били тормозени в училище.

Тормозът създава климат на страх и ужас, който заплашва физическата и емоционалната безопасност на всички ученици. Много е трудно да останеш фокусиран върху учене, когато се опитваш да се възстановиш от караница, която току-що си имал или когато участваш в следваща или си в си в очакване на такава.

Както Джеймс Гарбарино и Елън Делара показаха “Много училища

по невнимание подкрепят и дават възможност на враждебна и емоционално насилваща среда да съществува“4. Въпреки че учителите се чувстват обезкуражени от ежедневния кръг

на тормоз, потушаване, подиграване, дразнене, обвинение и надменно поведение,

и разпознават цената, която плащат за това и те, и учениците, те не знаят какво да правят с тези неща. И твърде често те дори не знаят, че сами допринасят за него.

Маршал Розенберг разказва историята на директора на училище, което той посетил, който гледал към училищния двор от прозореца си. Директорът видял как едно голямо момче удря по-малко момче. Той излиза бързо от офиса си, удря силно по-голямото момче и му дръпва една лекция. Когато се връща в офиса си, директорът казва: “Научих този приятел да не удря хора, които са по-малки от него. ” Д-р Розенберг казва:” Не съм толкова сигурен, че това си направил. Мисля, че

ти го научи да не го прави, докато гледаш.“ Директорът не вижда, че той самият демонстрира точно поведението, което се опитва да спре.

Други начини, по които учителите, често несъзнателно, стимулират страха в учениците

включват: използване на етикети и сравнения, критикуване, отправяне на изисквания (изискване) и заплашващо наказание. Изредените са станали част от ежедневния климат на

училищен живот и следователно се приемат за даденост. Неразпознати и неоспорени,

те осигуряват мощно моделиране на поведение, което учениците ще

имитират в техните взаимодействия. Тези практики стимулират страха и допринасят

за прекомерен стрес, представяния под реалните възможности, широк спектър от насилствени поведения, и високи проценти на отпадане през следващите години.5 Дали учениците действат агресивно един към друг или учителите по навик използват агресивни практики за контролиране на учениците, ефектите са едни и същи. Страхът, предизвикващ поведение от всякакъв вид, подкопава сигурността и доверието и по този начин възпрепятства обучението.

Първият ни въпрос

трябва да бъде “От какво имат нужда децата?“,

последван

незабавно от

“Как можем да посрещнем

тези нужди?“

Ако тръгнем от тази точка,

в крайна сметка ще стигнем до много

различно място от

това, ако започнем с въпроса: “Как мога

да накарат децата да правят

какво искам?”

Алфи е Кон

Връзката между усещането за безопасност и ученето

Съвременните образователни и мозъчни изследвания показват, че емоционалната безопасност и способността за учене са тясно свързани. Изследване показва, че емоционалният център на мозъка е толкова мощен, че отрицателни емоции като враждебност, гняв, страх и безпокойство автоматично “свалят” (downshift) мозъка към основното ни мислене за оцеляване. Това може да направи ученето много трудно, ако не и напълно невъзможен. При такова натоварване, нео-кортексът или разумният център на мозъкът спира да работи. В книгата си “Емоционална интелигентност” Даниел Големан нарича това “емоционално отвличане”. Големан показва, че в присъствието на

силни отрицателни емоции стрес хормони се секретирани в подготовката за реакция от типа на „бия се или бягам“.  Реакцията „бия се или бягам“ е проучена от доста време, но вникването в ефекта, който тя има върху способността на ученика да се концентрира или да запомня е  сравнително нова.6

Тъй като много ученици не изпитват емоционална безопасност у дома, те идват в училище вече стресирани и в такова “downshifted” състояние. Ако имат такива враждебни, обезкуражаващи или по друг начин отрицателни взаимодействия с учителите, някои ученици остават в почти постоянно състояние на „бия се или бягам“. Мозъкът е толкова изцяло зает и окупиран с нуждите от оцеляване, че тези ученици изобщо не са на разположение за сложните дейности на ума, които ученето изисква. Трагично е, че тяхното любопитство, учудване и благоговение са узурпирани от

състояние на повишена бдителност и непосредствена нужда от защита и сигурност.

Освен това, както отбелязва Джоузеф Чилтън Пиърс, емоционалното състояние, в което се намираме в момент на учене се отпечатва като част от това учене и негативно напомня при повторното спомняне на ученото.7 Може би сте забелязали, че някои деца се страхуват, когато учат таблиците за умножение или когато са помолени да напишат нещо. Този страх може да блокира паметта за учене, която се е появила предния ден. Някои от учениците, с които сме се срещали, страдат от такъв страх и обезсърчаване по отношение на писането в ранните класове на училище, че отказват да пишат с месеци или понякога – с години.  Много възрастни, които познаваме, все още имат силни емоции, които възникват, когато са помолени да пишат, да решават математически задачи или да четат на глас.

Док Лев Чадуре казва: “Страхът е от полза, ако сме в реална опасност и

трябва да реагират бързо; но страхът ограничава възприятието, комуникацията и ученето

ако не сме в опасност. “8.

Останалата част от тази книга разглежда алтернативи на страха, включително практики като: наказания, награди, заплахи, подкупи, моралистични преценки и сравнения, които са стандарт в много училища и семейства. Тази книга представя и подчертава практики и структури, базирани на взаимоотношенията, които помагат на учениците и учителите да учат за „съвместна сила“ или сила заедно с другите.

ОТ книгата: “Състрадателната класна стая”