Знам, че при всички началото е различно.

Откъде тръгва ненасилственото отношение към себе си,  откъде тръгва насилственото отношение към себе си, какво въобще означава насилствено отношение към себе си и т.н…тези въпроси отдавна ме вълнуват и са ме вълнували и по различен начин съм се интересувала и ангажирала с тях…

Преди години започнах да чета статии и книги на тема “любов към себе си” и “грижа към себе си” и т.н. Наясно бях, че имам доста да работя в тази област и исках да направя нещо в тази посока.

Започнаха да ми попадат различни материали и съвети, на доста места засичах важността на това “да обичаме себе си”. Признавам си – хареса ми, звучеше добре. Понапънах се – така заради усещането, че е важно, че ми е необходимо (не се обичах и харесвах определено), на моменти ми се и получи.

Беше обаче някак – мъгливо, изкуствено, неясно. Беше отгоре върху нещо друго, което седеше в мен.

Имах много повече нужда от задълбаване и задълбочаване – ако ми отнема толкова усилия, напомняне, римайндъри, ритуали, подсещания и т.н. да обичам себе си – то – защо не обичам себе си? Какво не обичам? Защо е така?

Онези неща, до които стигнах, ми се иска да систематизирам кратичко тук.

Какво е ненасилственото отношение към себе си? В какво се изразява? Къде започва?

Да не упражняваме насилие/натиск върху себе си.

Но какво значи това?

За мене то в основата си не започва с любов и обич към себе си, защото, за да се обичаме, е нужно друго. Преди да се заобичаме, преди въобще да се захаресваме, ни е нужно друго.

Нужно ни е да се приемем. Такива, каквито сме. С всичките недостатъци. С всички ограничения. С всичко, което не сме, а ни се иска да сме. Както и с всичко, което сме, а ни се иска да не сме. С всичко, което НЕ ХАРЕСВАМЕ в себе си -просто да го приемем. Че е там. Че е част от нас.

А ако не можем да се приемем – да признаем пред себе си това и да приемем това – че ни е много трудно да приемем някои части от себе си.

Да приемем собствените си ограничения, собствените си действия, реакции, мисли (каквито и да ги окачествяваме – некоректни, лоши и т.н.), желания, емоции, чувства, нужди – такива, каквито са – не е лесна задача. Дори и това може да се приеме като буквален съвет и хората да се опитат да го “направят” – отгоре на всичко, което държат в себе си – и тогава то няма да бъде нищо друго, освен насилствено приемане, наложено приемане. Защото понякога, трябва да признаем – просто не се приемаме и това е!

Затова всъщност ненасилственото отношение към себе си започва с честност! Честност към самите нас за това, което знаем за себе си. Да бъдем радикално откровени и честни със себе си – дотам, докъдето стига собственото ни осъзнаваме. 

И във всеки следващ момент – с всяко следващо осъзнаване – да включваме и него.

Ненасилственото отношение започва с признаване на ограниченията ни, признаване на недостатъците ни, признаване на всичко, което ни харесва и не ни харесва в нас, всичко, което приемаме и не приемаме, признаване на нашата същност като несъвършена и спиране на всички опити да бъдем нещо друго (тези опити = насилие към нас), да бъдем перфектни и/или различни.

Започва с това признаване и продължава с приемане на това и частите в нас, включително приемане на онази част от нас, която няма да приема някои части от нас.

Знам, знам, че звучи странно, звучи шизофренично.

Но да – има и ще има части от нас, които не ни харесват и не искаме да приемем. Да признаем и приемем това, да не се опитваме да го потулим, скрием (и от себе си) , променим е началото на ненасилственото отношение към себе си.

Всички имаме неща, които не харесваме във себе си. Неща във външния ни вид – носа, краката, дупето; неща в характера – дребнавост, притеснителност, силна чувствителност (емоционалност); срам, затвореност пред нови хора,  неща в реакциите – импулсивност, необмисленост… или пък минали действия, решения…

Да се приемаме насила не става. Това е насилие към нас. Да се опитваме да се самоизлъжем, че се приемаме, също не става. Да се опитваме (насилваме) да се харесваме там, където всъщност не се харесваме – също не става.

Да се погледнем честно и откровено и да признаем, че не се приемаме и да приемем това – това е началото. То носи огромна лекота и облекчение.

С други думи – това, което осъзнах е, че всяка съпротива срещу това, което сме и което проявяваме, е насилие.

Също така – всеки опит да интегрираме в себе си някакъв съвет – “Приемай себе си!”, “Харесвайте се!”, “Обичайте се”, когато не сме погледнали честно и откровено в себе си и не сме си признали (пред себе си) какво ни харесва и какво не -всеки такъв опит само потиска онова, което е отдолу под повърхността. А то рано или късно излиза.

Какво включва ненасилственото отношение към себе си?

То включва липса на съпротива срещу това, което е в нас – и приемането, и неприемането, и харесването, и нехаресването – включва пълна радикална честно и признаване на всичко в нас – такова, каквото е, както и какво искаме да бъде, какво не искаме да бъде. Това е дълбочинност и работа, която всеки може да свърши сам за себе си, няма кой да ни я свърши.

Това, което се случва е, че дори само след това признаване и честност, настъпва облекчение. Само поради факта, че не се крием от себе си, не потулваме разни неща, не ги потискаме, не се опитваме да ги променим – а само за момент спираме и ги признаваме –

Има едно вълшебство и то е свързано с това, че в самото признаване се съдържа частичка ПРИЕМАНЕ. Щом признаваш, че са там, то ти приемаш, че са там, приемаш тяхното наличие и съществуване. Щом признаваш кривия нос, късите крака, интровертността, …., то ти признаваш и приемаш, че са там и че ги има. Този процес действително е вълшебен. Обаче, виждала съм, как не действа по същия начин, когато прочетеш някъде мантрата “Приемай себе си.” и започнеш да си я повтаряш и да искаш да приемеш себе си. Става точно с такова открито разголване и признание.

Когато признаем и приемем, че има неща, които харесваме в себе си и има и такива, които не харесваме, някаква част в нас се успокоява. Някакво напрежение изчезва. Дори и когато признаем и приемем, че част от нас непрекъснато се опитва да “ни промени”, “да бъдем различни”

Следващата стъпка е да се обърнем към тази част в нас, която иска да ни промени – с нежност и разбиране, не с ожесточеност и съпротива. Много често, когато “прегърнем” мантрата да се приемаме, започваме да се отнасяме с голяма жестокост към онази част в нас, която се съпротивлява да ни приема, която просто не приема някакви части и това е! Това е защото не сме й признали това, че и тя съществува! А започваме да я отричаме (в желанието си да приемаме всичко в нас). Отричането на всичко в нас е насилие и то започва още по-ожесточено да се бори за своето съществуване. То търси своето място и крещи – Тук съм! В желанието си да приемаме всичко в нас, ние често отказваме да признаем и приемем, че има част в нас, която не приема някои други части. Понеже, ако има такава част, то не може да се каже, че сме приемащи. И объркването се задълбочава…

Когато й признаем, че съществува, когато се обърнем към нея с нежност и любов, със съчувствие и разбиране – или ако не друго (понякога е трудно с тези, та нали тя ни пречи да сме приемащи!) – то поне с любопитство – ако потърсим в себе си любопитството – откъде идва тя? Какво ни казва? За какво говори? – тогава сме открехнали леко вратата към ненасилственото отношение към себе си.

Всяко наше неприемане на част от нас, всяка съпротива срещу нещо, ни дава информация – говори ни за нещо в нас – за наша потребност/нужда. Може да е нужда от приемане, нужда от разбиране, нужда от уважение, нужда от любов…когато изследваме това, признавайки му правото да съществува, без да го отричаме, потискаме, променяме – това е отношение с липса на насилие към себе си.

Ненасилственото отношение към себе си започва с признание и зачитане – признание и зачитане на всичко, което е в нас и отворено отношение към самите нас – да не се затваряме за себе си, да не отхвърляме, дори и в моментите, в които не се харесваме и не се приемаме (не приемаме нашите мисли, действия, реакции, чувства, емоции и ги осъждаме или етикираме като някакви – добри/лоши и т.н.)

“Отвореност към себе си – това е – дори, когато действам по начин, който наистина не ми харесва, аз се стремя да поддържам сърцето си отворено за себе си. Ако се усетя в състояние на самоосъждане и не съм в състояние да се свържа с нуждите си, аз се стремя да търся подкрепа, за да се свържа отново със себе си и да обгърна със състрадание потребностите, които мотивират моите действия.”

То включва и:

“Отвореност (откритост) спрямо целия ми диапазон от емоции (не само положителните, бел.ред.): Дори когато чувствата ми са неприятни за мен, аз се стремя да остана присъстваща със себе си и да държа сърцето си отворено за пълнотата на емоционалното си преживяване. Ако се окажа, че се затварям или изключвам за собственото си преживяване, аз се стремя да търся подкрепа, за да освободя защитния механизъм, в който влизам, да внеса нежност спрямо миналите ми преживявания, които може да са създали реакцията ми в момента, и да се отворя за това, което е.”

Мики Каштан

Всички тези малки елементи – признаване, зачитане, приемане, нежност към ограниченията ни, отвореност  – за мен всъщност са и част от пъзела “любов към себе си”.

Мисля си, че чак когато сме способни на това, можем да започнем да си говорим за “грижа за себе си” и какво точно означава за нас това – което, разбира се, също е част от това ненасилствено отношение към себе си. Те са и взаимосвързани, защото истинската грижа неминуемо започва със свободно изразяване на себе-то, със зачитане и уважение, с липса на потискане…и след това продължава със спа-уикенд, масаж, ароматна баня, разходка в природата, шопинг и т.н.

Следва продължение…