Една практика промени преживяването ми като родител.

Проста и лесна практика, метод, техника, подход, отношение, съзнание (както искаме да го наречем) – но не с детето. Не спрямо детето. А с мен.

Базирана на ненасилствената комуникация (предпочитам да го наричам ненасилествено отношение, подход към живота, защото иначе ми звучи много ограничаващо и фокусирано само и основно върху общуването (комуникацията), което ни свой ред води до други неясноти), тя изцяло трансформира отношенията ми с детето.
Без да правя нищо конкретно С него.

“С него” е допълнение, което правя, когато има пространство за това.
Основната работа е с мен.

Промяната дойде не с начина, по който говоря с него, а с начина, по който говоря със себе си в себе си.
Какво си казвам.
В какво вярвам.
Каква история си измислям като обяснение на случващото се.

Всички непрекъснато правим това. Създаваме си обяснения за чуждите ( и своите) действия и постъпки. Тези обяснения са мисли в нашата глава, които са базирани на убежденията и вярванията за хората и човешката природа, с които сме отгледани и израснали – убеждения, които са ни оформили и стоят в основата на нашите действия и реакции.

Някой прави или не прави нещо, което не одобряваме – той е луд, глупав, тъп, смотан, невъзпитан, мързелив, лош. Защото хората са (и) такива.
Това е основното обяснение, с което сме израснали.
Хората са (и) такива.

Децата?
Различни разпространени обяснения:
Те са инатливи, правят напук, не слушат, лигавят се, капризничат, искат внимание, мързелуват, не искат да съдействат, с действията и бездействието си имат за цел често да ни ядосват, дразнят, фрустрират.

Едничката промяна, която направих, в и със себе си е да сменя обяснението.
Да сменя историята, филма, който се върти.
Да променя мислите.
Ганди сам казва, че ненасилственият подход включва, освен и преди действията ни, нашите мисли.

Вместо след въпроса “Защо го прави?” да идва “Защото е такъв и такъв…”, “Защото иска само…”, “Защото мисли само за себе си…”, “Защото не се е научил да се съобразява…” и още една дузина истории-обяснения, преди няколко години започнах да тренирам себе си да си задавам друг въпрос – “(не)Правейки това, на каква своя нужда казва “да”? Какво като нужда го провокира да прави това (или да не прави това)?

Когато избира да прави нещо, какви нужди го подтикват да го прави?
А когато не иска да прави нещо – особено когато го помоля и кажа, че е нещо важно за мен – казвайки ми “не”, на какво друго казва “да”?
Когато се държи по определен начин, каква точно своя нужда се опитва да посрещне? (може и да е по много несполучлив и неуспешен начин).

Списък с базови човешки нужди можете да видите тук

Когато избира да прави нещо

Например, моето дете обича да прекарва време през компютъра в игри и гледане на разни неща.
Защо го прави?
Мога да чуя много различни обяснения – “Скучно му е.”, “Не може да измисли нищо по-интересно.”, “Мързи го да прави други неща.”.
Работата е там, че всички тези мисли-истории- обяснения не ме водят до по-близка връзка с него, а и в същината си не ми дават разбиране защо наистина го прави, кое го води и провокира?

Затова избирам да си задам въпроса
“Какви свои нужди посреща той с тази дейност?”.

Първата, разбира се, дойде бързо – забавление. Забавление – тази така подценявана от възрастните потребност. Децата обичат забавление, а възрастните казват това като нещо лошо. “Защото – животът не е само забавление, нали?” – колко от нас са чували тази фраза? Друго убеждение, с което сме израснали. И затова – по-добре да не се фокусираме много-много върху забавлението, че след това ще ни бъде още по-гадно, като дойде тази – онази другата част – не със забавлението. Но, независимо какво мислим за тази наша потребност (забавлението), независимо колко сме я потиснали ние самите в нашите животи (без значение на каква цена, всеки сам си знае), тя е там, съществува и е напълно валидни и важна! Както всички останали потребности.

Другите нужди дойдоха при мен като осъзнаване с времето, бавно и постепенно, с много наблюдения и наблюдаване (виж Трудност 3 в края на това споделяне).

Една сериозна нужда, която видях е от свързване. Моето дете има нужда от връзка с връстниците си (преди с мен, сега със себеподобни на своята или близка до нея възраст). Той има голяма нужда от тази връзка. Когато не е с тях, той се свързва по този начин с тях. Това го установих, когато наблюдавах, че за него наистина е важно да играе с някой друг и когато приятелите му ги няма, той често се отказва от компютъра.

С времето установих интересно “разширение” – видях как играенето на видео игри се пренесе и когато са наживо с приятелите му. Тоест – този начин на свързване – през видео играта – започна да се случва и когато са заедно офлайн. Сядат и играят. Заедно с това – те пак са заедно и в играта, често някой е разстроен, че не може да “влезе точно там при другите в играта и е “отцепен, отделен”. Играят вътре – там, където има много възможности и цял изфантазиран свят, а в същото време – говорят си, обсъждат си кой какво как да направи, помагат си, показват си, обясняват си, учат се взаимно. Тоест – този начин на свързване разшири своя обхват.

Защо? – си зададох въпроса.

Избор. За този цял свят от възможности исках да пиша – видях в него – в това, което той предлага – нуждата от по-голям избор от възможности. Избор между различни светове, избор между различни способности и супер сили, които да имаш, избор между различни инструменти, приспособления… – можеш да бъдеш всеки и всякакъв. Избор. Възможности.
Многообразието от варианти, които предлагаше този шарен пъстър свят ми заприлича на света на книгите, в който аз потъвах и се отделях на тази възраст.

Друга нужда, която установих, че посреща с игрите е компетентност. Играйки, ставайки все по-добър и все по-добър, той се чувства все по-компетентен. Получава същата обратна връзка и от другите. Чувства се добре. Сега, някой ще каже, ами може да бъде компетентен в нещо друго – четене, наука, математика, шах. Може да. Само че възможността сам да си избере , отговаря на друга наша потребност и право – свобода на избор (в рамките, разбира се, на това да не пречиш на другите).

Учене – учене е четвърта потребност, която установих, че детето ми посреща с игрите и гледане на клипчета. Да, това не е моят начин на учене. Аз обичам книгите, учебниците. Да се заровя в тях. Да чета. Да пиша. Ще го наложа ли на всички останали? Не. Това е просто моят начин.

Тук не е мястото да изреждам колко много неща учи – просто играейки. Някои осъзнато и избрано, други – съвсем неосъзнато. Както при всеки друг начин на учене.

Всички действия на децата ни (а и нашите, на партньора ни, на семейството, приятели, колеги, хората около нас) могат да намерят своето обяснение в опит за посрещане на конкретна базова човешка потребност.
А те са – списък, непретендиращ за изчерпателност има тук

……………………………………………………………………………………..

Когато казва “не”

Както важи за действията, така важи и за “бездействията” или откази на действия.
Няма да крия, че ми е по-трудно да търся нуждите зад нещо, когато чуя “не” на моя молба. Защо не иска? Не иска да помогне? Мързелив е?
Искам друга история.

“Може ли да отидеш до магазина за моркови?”
“Не.”
Грррр…
Но имам нужда от още нещо освен това просто “не”, за да разбере нещо повече.
Това “още нещо” идва скоро.
“Защо трябва да ходя, когато ти кажеш?”
Аха. Значи може би е въпрос на нужда от избор (отново избор, много важна потребност, която ние възрастните хубаво сме се научили да потискаме – в името на нещо – защото така трябва, защото е възпитано и т.н. И да правим компромиси, защото си мислим, че няма друг начин, който да комбинира и нашата нужда от избор и тази на другия. Компромиси, които ни водят само до още по-голяма вътрешна неудовлетвореност и фрустрация.)
Проверявам предположението си – “Искаш да можеш сам да решиш кога да отидеш ли?”
“Естествено, че искам, а не ти да ми казваш кога.”
Мхм, значи правилно.

……………………………………………………………………………………

Аз искам да отидем при баба му и дядо му на гости. Той не иска.

Защо?
Там няма приятели. Там не може да се свързва с приятелите си.
Отново – приоритетни – свързване, забавление, избор.

Вярно.
Аз също обичах да ходя, защото аз имах приятели и много се забавлявах с тях.
На тази възраст. По-късно ходенето бе основно заради баба и дядо.
Но на тази възраст – не толкова заради баба и дядо.
Баба и дядо за мене символизираха повече свобода (потребност), повече възможности, повече избор, повече игра, (повече вкусна храна, мекици, бухти, пържени филии…:) ), повече забавление, отколкото в града.
Отивах, разбира се, и заради връзката си с баба и дядо. Това бе връзка, изградена от началото на живота ми.
Сега си давам сметка, че с ходенето си там съм посрещала и нуждите си от обич, внимание, грижа, принадлежност.
Особено и защото аз не ги получавах вкъщи, а само там – при бабите и дядовците.

И тук идват естествено въпросите – той има ли тази връзка с баба си и дядо си?
Има ли тази крещяща нужда от любов и внимание и принадлежност, която имах аз, защото ги нямах другаде или ги усеща вкъщи? Има ли тази нужда от зачитане и свобода?

Той, естествено (но не и егоистично, както някой би определил) си задава въпроса “Защо да ходя там?”

“Заради тях.” – можем да кажем.

За мен също някак е важно да отидем. Някак…вътрешно се обажда този дълго вкореняван в нас глас, че понякога е нужно да се съобразиш с другите.
И се чувам как мисля, че искам той да дойде – заради мен.
Да направи това заради мен. Заради тях.

Чувам се с репликите:

“Те искат да те видят.”
“Аз имам нужда от съобразяване.”

Съобразяване. Да. Една много силна моя нужда. Разбиране – също.

Ненасилствено ли е обаче да изисквам точно той да ги посрещне?

И на каква цена? Каква би била цената?
Отговорът на този въпрос е това, което ме интересува.

Аз знам, че той ще отиде, ако настоя.

И тук идва въпросът, който исках да илюстрирам с този пример – когато искаме от някой да направи нещо за нас, какви искаме да са мотивите (причините) му за това действие? Страх (от наказание, неприятни последствия, разсърдена майка, ако не го направиш), подчинение или действане/даване (на своето внимание, време, ресурси) от сърце, с желание и радост?

Аз бих искала хората около мен да правят нещата, които правят (включително за мен) само, движени от сърце и от собствено желание. Не от “принуда”, “съобразяване” и т.н. Искам, когато се съобразяват с мен, да го правят от сърце и с желание, а не защото “няма друг изход, вариант”. Искам даването да е от сърце, тоест – причината някой да прави нещо да е защото иска да го направи, да е с желание и вътрешно чувство на радост. Дори и да го прави “за мене” или “заради мене” – да е защото наистина вътрешно иска и това изпълва сърцето му с тиха радост. А не предизвиква усещане за ощетеност, компромис и вътрешно съпротива.

Второто поражда чувства на вътрешна съпротива и раздразнение, които винаги са висока цена и се отразяват на качеството на връзката между двама души (важи за всеки двама души – дете-родител, партньор-партньр, роднини, семейства, приятели, колеги).
Затова за мен такъв варинт не е опция.

Когато не мога да намеря решение, което да удовлетворява всички нужди, не искам да форсирам към действия и случване на моето.
Цената, която се плаща, за мене специално е висока.

П.С. Много често, невъзможността да намерим решение, което да посреща нуждите на всички, е свързана не толкова с реалното му несъществуване, колкото с липсата ни да въображение. Може би бабата и дядото могат да дойдат на гости при нас? Така че да се удовлетвори нуждата от виждане, свързване и също така – неговата от приятелите, забавлението.
Може би, ако те не могат да дойдат, можем да измислим план за посещение при тях, който да включва за него възможност да се свържа с приятелите си и да бъде във връзка? Или пък да намерим интересните и забавни неща около баба и дядо и да отделим време за тях?

……………………………………………………………………………………..

Трудности

Най-голямата трудност, която виждам е, че често “Защо го прави?” и последващото обяснение е толкова автоматичен роботизиран неосъзнаван процес, че понякога се хващах в него далеч след като е започнал. Именно защото е с години трениран, доста вкоренен и не се изкоренява от раз. Изисква доста търпение към себе си, емпатия към себе си, практика, практика, практика, осмисляне, осъзнаване, рефлексия.

Друга трудност е, че това не е процес, който да направиш няколко пъти, да получиш едни стандартизирани отново и вече да ги знаеш. Да знаеш истината. Не. Всеки път нуждите могат да са различни. За едно и също действие и поведение. Или пък различни действия и поведения – да са резултат от търсенето на удовлетворение на една и съща нужда.

Трета трудност е, че някои действия на децата са толкова неподходящо избрани (в повечето случаи са несъзнателно избрани) за посрещане на някоя нужда, че е трудно да ги свържем с потребността, да разберем коя е, да я свържем с поведението.
Тук помага доброто наблюдение – безпристрастно наблюдение на детето (себе си, партньора, който и да е).
Ако не ни е много ясно и не сме сигурни – можем тихо и кротко да наблюдаваме.
С отворено, открито съзнание.
С любопитство.
С настройка на откривателство.
И много неща се откриват.

И с практиката става все по-лесно!

Ежедневна практика: Днес обърнете внимание на какво казва “да” вашето дете и на какво казва “не”. Опитайте се да отгатнете потребностите зад неговите избори. Какви свои нужди се опитва да удовлетвори? Можете да си помогнете със списъка с нужди.

П.С. Процесът е приложим към действията на всички – партньори, семейство, роднини, приятели, колеги, продавачката в магазина.

П.П.С. Скоро ще споделя и Част 2 – как този процес се уча да го отнасям и към себе си.

Беше бавен и постепен процес да приложа същото мислене и към моите действия/бездействия, което само показа колко по-трудно е за мен да приложа емпатия съм себе си, вместо към другите.